Ахмед Юмит - Патасана

Лаймас се взираше благоговейно във вратата, откъдето излезе Ашмуникал, а аз се питах дали щеше да говори така, ако знаеше какво се е случило между нас.

237

Осемнайсета глава

- Научих го много по-късно - продължи Дейвид.

Фолксвагенът се бе отдалечил от къщата на Никълъс и се

движеше по улицата с черници. Пътуваха съвсем бавно, все едно са тръгнали на безметежна обиколка из града. Лекарят разказваше на гостенката си горчивата история отпреди години, наскърбила толкова дълбоко баща му преди малко.

С излизането от градината Есра полюбопитства защо посърна така Никълъс.

- Тъжна история - въздъхна Дейвид и лицето му се изопна като бащиното. - Татко смята, че е позор за семейството ни, затова я крие от чичо Сакъп.

Любопитството и само се изостри, но явно ставаше въпрос за деликатна тема и се въздържа да настоява.

- Да забравим, че съм попитала, ако искаш - предложи Есра.

Дейвид мълча известно време, после подхвана:

- Снощи споменах колко са различни татко и Тим. Не го споделих, но имах предвид именно случая с Масис. Както каза чичо Сакъп, тримата били много добри приятели, преди войната да избухне. Сакъп и Масис живеели буквално в дома на татко. Донякъде заради неустоимия кейк със стафиди на баба. Привличали ги и американските списания, и всички вещи от Новия свят, разбира се. Семействата на Масис и Сакъп приемали приятелството им, защото се виждали всеки ден на пазара и били добри съседи. Но след избухването на Първата световна война животът им се изпълнил с горчилка. Партията на единството и прогреса претърпяла поредица от поражения и се захванала да прокуди арменците. За претекст използвали въоръжените им групи, които сътрудничели на руснаците, подпалвали бунтове в тила, нападали мюсюлмани и ги избивали. Наредили арменците да бъдат изселени от регионите, където живеели. Масови екзекуции съпровождали изпълнението на заповедта. Загинали стотици хиляди арменци - мъже, жени,

238

деца. Кръвта разделила хората, живели шестотин години заедно като братя. Масис и семейството му успели да останат в града с помощта на губернатора на Халеп, понеже по онова време Антеп бил част от района на Халеп. Когато османците изгубили войната, първо британците, а после французите окупирали Антеп и околностите му. Тогава арменците, принудени да се изселят в различни части на империята, се върнали. За да си отмъстят, веднага се съюзили с окупационните войски и започнали да тормозят местните. А местните се примирявали с присъствието на окупаторите, но не понасяли факта, че арменците им съдействат. Въоръжили се и оказали отпор. Съпротивата в Антеп продължила само единайсет месеца. Обсаденият град се предал, защото гладна смърт грозяла хората. Заради съпротивата, организирана без външна помощ, французите се принудили да задържат голяма част от войската си в града. Това облекчавало Армията за национално спасение, опълчила се срещу окупацията. Най-сетне хората били победени не от френските стрелци, а от глада и се наложило да напуснат града. Арменците били най-доволни, защото смятали, че ще успеят да създадат своя държава, както руснаците, британците и французите им обещавали. Надеждите им обаче не се оправдали. По-малко от десет месеца след падането на Антеп се състояла Лондонската конференция, французите прекратили окупацията и се оттеглили. Арменците, които се уповавали на тях, видели как мечтата им рухва за пореден път и отново се подготвили за бягство с децата и всичките си притежания както през 1915 година. Както отбеляза Сакъп, Масис бил един от най-храбрите арменски бойци по време на войната. Участвал в ожесточените сражения край джамията „Чънарлъ“, а после, вместо да избяга, станал член на комитета, който организирал преселниците. Но плановете на комитета се объркали, бегълците се забавили и пътят към Халеп бил блокиран. Наложило се Масис и приятелите му да се укрият в града. Заловили всичките му приятели, един по един. Отчаян, останал без убежище, Масис дошъл в дома на татко и го помолил да го скрие. Татко го настанил в

239

просторната пещера под къщата, която използвали като мазе. После, когато надвечер дядо се върнал от болницата, му разказал всичко. Отначало дядо се ядосал на татко, че е приютил приятеля си, но поразмислил и решил да слезе и да поговори с Масис. След половин час се върнал разярен горе. „Този мъж трябва да напусне незабавно къщата ми!“, извикал той. Баща ми го попитал какво е станало и дядо му отвърнал: „Този човек е ле-коверен, непоправим глупак. Предложих му да стане протестант, за да го спасим, но той ми отговори, че предпочита да умре, вместо да направи такова нещо“. Баща ми започнал да моли дядо, обяснявал му, че с течение на времето Масис ще намери верния път и ще стане протестант. Баба също го умолявала да позволи на Масис да остане, но дядо бил непреклонен. Докато спорели, откъм мазето проехтял изстрел. „О, не!“, извикал татко и хукнал надолу. Открил Масис да лежи сред локва кръв, прострелян в челото. До него бил пистолетът му, а дулото още пушело. Дядо дотичал в мазето след сина си и го зашлевил два пъти по лицето, за да го изтръгне от ступора. „Съвземи се - предупредил го, - ще си навлечем големи неприятности, ако открият това тяло тук. Ще го погребем в нашето гробище.“ Към полунощ изнесли тялото на Масис и го погребали в американското гробище. Дядо не поставил нито камък, нито друг знак на мястото. Дълго след смъртта на дядо татко поставил мраморна плоча над гроба на Масис. Ала заради срама, който изпитвал, не написал името му върху плочата. Години наред не споделял тайната дори с най-близките си приятели. Един ден го попитах кой е погребан в безименния гроб. „Чичо ти“, отговори ми той. За пръв път чувах, че имам чичо. Споменах пред баба за гроба, но тя само промърмори нещо неразбираемо. Когато пораснах и поех по своя път, отново попитах татко за гроба. Тогава той ми разказа какво се е случило. Научих, че в безименния гроб лежи Масис.