Ахмед Юмит - Патасана

Осъзнах, че несправедливо съм обвинил Ашмуникал. Тя не бе разкрила нищо пред никого. Главният жрец и храмовите проститутки смятаха, че всичко е минало, както се полага. Докато обещавах на Валвазити още призори да поднеса даровете на богинята Купаба, мислено благодарях на Ашмуникал и си казвах, че съм бил прав да я обикна. Ето че и аз бях намерил своята възлюбена. Но коя всъщност бе Ашмуникал? Без малко отново да изгубя самообладание и да попитам главния жрец. Отворих уста, но младият жрец ме прекъсна - приближи до нас и уведоми Валвазити, че храмовите стражи са пристигнали. Отложих въпросите за Ашмуникал и се сбогувах И бездруго утре щях да се върна в храма да донеса даровете за богинята. Тогава главният жрец щеше да е по-благосклонен към мен. Ако откажеше да ми обясни коя е Ашмуникал, сам щях да разбера и да се оженя за нея. На кого ще дадат момичето за съпруга, ако не на сина на дясната ръка на царя, на бъдещия дворцов писар? Докато вървях към портата на храма, вглъбен в тези разсъждения, една ужасна мисъл сграбчи сърцето ми и го затъмни по-плътно от зловещ облак на хоризонта. Ами ако не съм в състояние да правя любов с Ашмуникал и след като се оженя за нея? Ако напълно съм изгубил мъжествеността си? Докато слизах по стъпалата, продължавах да се боря с тази гибелна представа. „Но в такъв случай мъжествеността ми нямаше да се събужда в моята стая, в моето легло“, опитах да се успокоя. Зарекох се да прогоня мрачните опасения от ума си; мъжествеността ми бе изневерила заради силното вълнение. Разумът ме убеждаваше, че съм прав, но не успявах да се отърся от безпокойството. Ами ако пак се проваля? Не, в никакъв случай. В нашата спал-

170

ня, когато сме само двамата, всичко ще бъде различно и аз ще докажа мъжествеността си. Утре, да, утре щях да разбера коя е Ашмуникал, къде живее и на кой род е потомка. Как бих могъл да се досетя, че отговорите на тези въпроси ще ме съсипят? Ако в онзи ден бях прозрял какво непоправимо бедствие ще ми причини моята любов и ще обрече на гибел хората в този град; ако в неспособността си да правя любов с нея бях разчел знака от боговете, навярно не бих потърсил отново Ашмуникал. Или напротив? Наистина ли щях да се откажа от нея? Не знам. Изпитвах толкова дълбоко и пламенно желание! Навярно дори и да знаех за надвисналите нещастия, пак щях да я потърся и да я намеря. Навярно не бих се поколебал да извърша с нея непростимите грехове, разгневили боговете, да хвърля със собствените си ръце всички - от кръглоликите бебета и красивите жени до гърбавите старци и дръзките воини - в огъня и да заживея в сянката на смъртта.

171

Тринайсета глава

„Как да се радваш на успехите, когато дните са помрачени от новини за смърт? Когато двама души са убити буквално до теб през един ден, как да останеш безразличен към трагедията?“ Такива мисли кръжаха в ума на Есра, когато се оттегли в стаята си и си легна веднага след обяда. Прозорецът бе разтворен широко и топлият ветрец довяваше вътре леко ухание на сухи треви и цветя, обжарени от слънцето. Есра обаче не бе в състояние да се наслади на благоуханието. Изтри с длан капките пот, оросили челото и, и се обърна трескаво на една страна. Щеше да и се отрази добре да подремне, но убийствата обсебваха ума и и не и позволяваха да отдъхне. Ала думите на Тимъти и фактът, че колегите и приемат сравнително спокойно новината за насилствената смърт на Решат ага и само Мурат и Кемал свързват инцидента с разкопките, разсеяха донякъде тревогите и. Всъщност Есра дори започна да се самообвинява, задето се е паникьосала и е обмисляла да прекрати работата на екипа. Щом обаче остана сама в стаята си, съмненията, че зад двете последователни убийства се крие някакъв умисъл, я за-глождиха отново. Вероятно нямаха нищо общо с разкопките, но несъмнено помежду им съществуваше връзка. От друга страна, не откриваше никакво сходство между двата зловещи случая. Пътищата на Решат ага и хаджи Сетар никога не бяха се пресичали и двамата бяха пълни противоположности. Хаджи Сетар бе спокоен, надежден и почтен, а Решат ага - жесток, коварен и груб. Самите убийства също не си приличаха. Свързваше ги единствено загадъчността, в която бяха обвити - нещо нехарактерно за този регион. Хилядолетия наред причина за повечето убийства по тези земи бе отмъстителната нагласа, нашепваща „око за око, зъб за зъб“, и следователно ги извършваха открито. Понеже убийството се смяташе за средство да спасиш чест или да дадеш урок на врага, колкото повече хора научеха за него или станеха очевидци, толкова по-добре. Колкото по-надалеч се разнесеше вестта за убийството, толкова по-голямо