Ахмед Юмит - Патасана

153

После, не знам как се случи, но очите ни се срещнаха. Искаше се ми се да сведа поглед, но не успявах. Смайващите тъмни кладенци ме омагьосаха. Тези две тъмни очи плениха ума, сърцето ми, тялото ми. Ашмуникал не забелязваше състоянието ми и се усмихваше ласкаво, за да ме успокои. Усмивката и ме окуражи донякъде. Успях да и се усмихна. Тя посегна пак към ръцете ми и аз бързо избърсах потните си длани в дрехата си. Хвана дясната ми ръка и я вдигна към лицето си. То пламтеше. Най-после размърдах пръсти и я погалих леко по бузата. Ашмуникал притисна по-силно дланта ми към лицето си. Очите и се впиха в моите. Не остана и следа от предишната и свенливост. По лицето и се изписа решимостта на жена, наясно какво иска. Пусна ръката ми и се изправи. Застана пред мен и започна да се съблича. Докато ми предлагаше най-безценното съкровище на земята, аз, глупакът, срам за мъжкия род, сведох глава. И в този момент осъзнах каква беда ме чака. Органът ми, който ставаше потвърд от меч, помислех ли си за жена, да не говорим за красива жена като Ашмуникал, отказваше да издаде присъствието си, изчезна, стопи се между краката ми. Въздъхнах уплашено и засрамено. Мина ми мисълта да стана и да побягна. Но гордостта не ми позволи. Тук ме доведе не кой да е, а главният жрец Валвазити; не можех да изоставя ей така красивата Аш-минукал. Бях длъжен да дочакам края. Ашмуникал легна гола в леглото с престорено свенливо изражение, закрила гърдите си с длани, уж се срамуваше. Подкани ме да легна до нея. Подчиних се мълчаливо. Краката и и устните и бяха разтворени. Най-красивата жена по бреговете на Ефрат ме чакаше с разтворени бедра да изора плодородната и нива, а аз се взирах безпомощно в нея като селянин със счупен плуг. Ашмуникал явно не разбираше напълно състоянието ми и се опита да ме съблече. Помъчих се да я забавя, но тя упорстваше. Най-сетне свали дрехите ми. Сега слабоватата ми фигура лежеше до нейното несравнимо тяло, украсено с плодовете от градините на боговете. Почувствах се ужасно неловко, посегнах да се облека - не би: Ашмуникал ме спря. „Не се страхувай - прошепна тя. - Про-

154

сто ме докосни. Поеми езика ми в устата си, стопли кожата ми с твоята, сложи длан между краката ми.“ Посрамен като военачалник, отдавна изгубил битката, я послушах. Целунах я и усетих сладкия мед на устните и, почувствах топлината на кожата и с кръвта си, навлажних пръстите си с росата на слабините и. Чух я да простенва дълбоко, а тялото и се отърка нежно в моето и потръпна. Аз също се притиснах към нея, но напразно. Беше очевидно, че боговете са ми забранили да правя любов в този ден. Ашмуникал легна отново до мен, изтри капките пот от челото ми - пот, избликнала от отачаянието ми - и ме целуна по устните. „Моят мъж - рече тя, - ти си моят първи мъж.“ При тези думи аз се разплаках. Първо тихо, после захлипах. Ашмуникал ме прегърна, сгуши главата ми в пазвата си, избърса очите ми с длани и целуна сълзите ми. Погали ме по косата и ме утешаваше, докато се успокоих и заспах в обятията и. Заспа и тя. Когато се събудих, нея я нямаше. Беше ме изоставила; бях сам със своята безпомощност, със своя срам и страх.

155

Дванайсета глава

Есра не сподели страховете си с никого; нито докато почиваха сутринта, та работниците да закусят, нито по пладне, когато приключваха работа. Искаше поне днес разкопките да продължат спокойно, а и определено не желаеше работниците да чуят лошата новина от нея след разговора им призори. Нямаше сили за повече разисквания с Шъхлъ и с другарите му. До края на работния ден снова между библиотеката и храма, привидно погълната от разкопките, а всъщност обмисляше дали да ги прекрати. Оглеждаше всеки камък, всяка отломка от древния град с тъжни очи, сякаш ги виждаше за последно. Дори трите плочки, намерени в библиотеката, не я разведриха. Какво не би дала обаче да сподели вълнението на Бернд, който възкликна радостно: „Ако продължава така, за нула време ще открием всички плочки на Патасана!“, и се зае да почиства с четчица прашния клинопис. Ала злощастните инциденти, спуснали се върху тях като тъмни облаци, хвърляха сянка върху сърцето и и помрачаваха радостта и. Първите разкопки под нейно ръководство щяха да останат недовършени и плочките на Патасана - навярно най-значимата находка от десетилетия насам - нямаше да видят бял свят, въпреки че бяха толкова близо до откриването им. Каква несправедливост! Не, лош късмет… Налагаше се да отменят и пресконференцията. Германците щяха да се ядосат. И какво от това? Все пак плочките на Патасана не бяха по-важни от човешки живот. Навярно нямаше да види повече и Ешреф. Сещаше се едва сега. „За какво съм се загрижила, за бога! Какво като не го видя? Та той не означава нищо за мен“, рече си, опитвайки се да прогони от съзнанието си смуглото лице на капитана. Така и не успя. Припомни си историята, която и разказа вчера, и как после едва не побягна от нея. Обзе я тъга, но се постара да се овладее.