Ахмед Юмит - Патасана

- Я виж, не знаех, че е време за кафе! - прекъсна нечий глас разговора им.

Застанал на няколко крачки зад тях, Тимъти клатеше глава с престорен гняв.

- Мислех, че сте в леглото. - Халаф стана. - Моля, седнете, веднага ще ви сваря кафе.

Американецът, с една глава по-висок от Халаф, приближи и го потупа приятелски по рамото.

- Шегувах се. Да пийнеш турско кафе след вечеря е добре, но преди лягане няма да те остави да мигнеш.

Халаф се обърна и погледна свенливо Есра.

- Ако нямате други въпроси, ще отида да измия чиниите.

Отчаяното му изражение и подсказа, че е била прекалено

рязка.

- Благодаря, Халаф. Кафето беше много вкусно. Благодаря и за разговора.

119

Белите зъби на Халаф грейнаха щастливо върху загорялото му от слънцето лице. Той взе празните чашки и тръгна към кухнята.

Американецът седна срещу Есра. Правата му кестенява коса бе подстригана възниско, а големите му кадифеночерни очи под изписаните като на жена вежди придаваха безгрижно и цинично, но дружелюбно изражение на лицето му. Късата му брада с цвят на мед, посребрена тук-там, се спускаше от слепоочията до брадичката правеше по-зрял вида на острите му черти в отличен синхрон с циничните искрици в очите му. „Красив мъж“, помисли си Есра. Поведението на Елиф бе лесно обяснимо, по-странно защо нея я привличаше капитан Ешреф, а не Тимъти. Открай време Есра смяташе, че любовта се поражда от потребност. Още при първата им среща усети, че Тимъти не се нуждае от никого. Вярно ли беше обаче? Нима всеки човек не се нуждае от някого, независимо колко е силен? Вероятно, но Тимъти сякаш бе изключение. С него човек можеше да се забавлява, но не и да завърже дълбоки отношения. Ала капитанът Ешреф… О, да, капитан Ешреф… Не разбираше защо го харесва толкова. Разбираше само, че този войник с изморена душа, понесъл изпитанията и превратностите на войната, и въздейства силно и я вълнува. Нямаше обаче време за романтични афери. Важните находки, открити при първите археологически разкопки под нейно ръководство, и предоставяха златна възможност за напредък в кариерата. Би следвало да им отреди първо място. Вярно, но интересът и към капитан Ешреф не намаляваше. „Не се поставяй в центъра на събитията - отекна в главата и гласът на баща и. - Не си в състояние да разрешиш всички проблеми и да бъдеш навсякъде едновременно.“ Навярно проблемът и се състоеше в това, че въпреки привидната си решимост и сила страдаше от дълбока липса на самоувереност. Тя подхранваше желанието и да се доказва, та всички да я смятат за непоклатима и безгрешна.

- Нещо те тревожи, а? - изтръгна я от мислите и изпълненият с любопитство глас на Тимъти. - По това време на нощта обикновено не се заседяваш тук.

120

- Не, няма нищо. Просто харесвам хладния нощен въздух.

- Понякога идва в повече. Внимавай да не настинеш.

- Говориш като местен. Познаваш района по-добре дори от мен, макар да си американец.

- Професор Уайс от „Йейл“ казва, че археолозите нямат родина. „Домът ви е там, където работите“ - това е лайтмотивът му. Преди десет години бях в Ирак. Там беше моята родина. Сега съм тук и това е моята родина.

- Все пак сигурно понякога ти липсва твоята страна.

- Разбира се. От време на време нощем мисля за Ню Хейвън и за летните вечери, които прекарвах със семейството си. Там летните нощи са много горещи. Влажна, задушлива горещина. Случеше ли се хладният океански бриз да стигне до Лонг Айлънд и до градината на двуетажната ни къща, вятърът разклащаше камбанките, накачени от татко по балкона, и те зазвънтяваха сладкогласно. Понякога дори тук чувам нежното им звънтене.

- Семейството ти в Ню Хейвън ли е?

Тимъти поклати тъжно глава.

- За съжаление, и майка ми, и баща ми са покойници.

- Съжалявам.

- Тъгувах много - поклати замислено глава Тимъти. - Но после осъзнах, че не бива да скърбя. Те живяха дълго и щастливо. Баща ми би могъл да загине през Втората световна война, а мама да стане жертва на улични хулигани. Слава богу, и двамата оцеляха. Живяха щастливо заедно, докато майка ми навърши седемдесет и една, а баща ми - седемдесет и пет. Умряха заедно при самолетна катастрофа. Единственото им желание, което не се изпълни, е да прегърнат внуците си.

- Нямаш ли деца?

- Нямам. - След кратко мълчание Тимъти смени темата с по-делови тон: - Прегледах плочките, които ни донесе капитан Ешреф.

- Повредени ли са?

121

- Не сериозно. Напукани са и понащърбени тук-там, но написаното се чете. Поне сме в състояние да го възстановим.