Ахмед Юмит - Патасана

102

тата и хвърлих гранатата вътре. Хукнах назад и залегнах в малка падина. Тъкмо се проснах на земята и гранатата избухна с гороломен трясък. Гъсти облаци дим се понесоха от отвора на пещерата и тутакси чух гърмежа на автомата „Калашников“ на Сейтхан. Прострелян мъж изкрещя от болка. Почаках предпазливо още известно време. В дъбовата гора настана мъртвешка тишина. Понечих да извикам Сейтхан, но в същия момент ка-лашникът му избоботи отново и в отговор проехтяха изстрели от пистолет. Гърмежите бяха приглушени. Явно Сейтхан бе влязъл в пещерата. После отново се възцари тишина. Приковал очи във входа на пещерата, го чаках да се появи, надал победоносен вик. Секундите отминаваха, но него го нямаше. Накрая не издържах и запълзях към отвора на пещерата, наострил слух да доловя и най-малкия звук отвътре. Стори ми се, че чувам стенание. После си помислих, че не е стон, а хлипане. Заинтригуван, се вмъкнах в пещерата. Беше необичайно светла. След миг забелязах, че гранатата е пробила отвор в тавана и ранните утринни лъчи се процеждат през сухите клони над него. Тръгнах напред, притиснал гръб към стената. Пръстът ми не се отлепяше от спусъка на карабината. Пред мен се изправяше скала и разделяше пещерата на две. Надникнах в другата част през отвор, широк колкото да пропусне един човек. На земята близо до излаза лежаха неподвижно двама души. Различих Сейтхан в сенките зад скалата. Бе коленичил до главата на трети мъж, сигурно брат му. Плачеше. Цялото му тяло се тресеше. „Непоклатимият ни воин се е размекнал“, помислих си. Тръгнах бав-но към него. Приближих се на няколко стъпки, той ме усети и скочи на крака, насочвайки пистолета си към мен. Тогава осъзнах, че не е Сейтхан. Обърнах карабината си към него. Би трябвало предимството да е на моя страна, защото бях въоръжен с карабина, но не вярвах много на превъзходството си -бях чувал, че Бедирхан е точен стрелец като брат си. Врагът ми се поколеба като мен, впил очи в лицето ми, несигурен какво да предприеме. Опитах се да пристъпя напред. „Не мърдай“, предупреди ме той. Приличаше на Сейтхан не само по фигурата и

103

къдравата коса, но и по гласа. „С теб е свършено - казах, -обкръжен си.“ - „Съмнявам се - отвърна тихо той. - Сейтхан е искал да ме убие сам. Не би довел други.“ Беше прав. Изненада ме. „Мислиш, че познаваш толкова добре брат си ли?“ - „Не мисля. Знам, че го познавам много добре - отвърна той с пре-секлив глас. - Приличаме си не само външно. Чувстваме и действаме еднакво.“ - „Поправи ме, ако греша, но ми се струва, че скърбиш за него“, отбелязах насмешливо. „Скърбя“, призна той. „Защо го уби тогава?“ - „Беше тъмно, не го познах“, обясни той. „Нямаше ли да го убиеш, ако го беше познал?“ - „Нямаше“, отсече той. „Но той щеше да те убие - продължих, за да му отвлека вниманието. - Жадуваше деня, когато ще те убие.“ -„Знам. По принуда.“ - „Не по принуда. Беше мъж със силна воля, готов да убие дори брат си от любов към родината и хората си.“ - „Наистина ли го вярваш?“, попита ме саркастично. „Разбира се. Месеци наред бях с него в планините. Разказа ми всичко.“ - „Сигурен съм, че не ти е разказал всичко.“ - „Как така?“, полюбопитствах. „Сейтхан нямаше друг избор, освен да ме убие. Иначе щяха да прокудят семейството ни. Дори да го избият. Имаме седем братя и сестри. Сейтхан трябваше да ме убие, за да защити майка ни, баща ни, братята и сестрите ни.“ -„Лъжеш! - изкрещях аз; силата на гнева ми изненада дори мен. -Искаше да те убие, та страната ни да остане непокътната, а близките му - силни.“ - „Аз съм разколникът. Аз се отрекох от семейството си и въстанах срещу клана, за да го освободя. А за да оцелее семейството ни, Сейтхан бе длъжен…“ С ъгълчето на окото си погледнах към Сейтхан, проснат на земята; две тъмни петна на гърдите му бълбукаха над анорака като изворчета. „Той не ми беше враг - продължи Бедирхан. - Беше мой брат. Предпочитам да ме бе прострелял!“ - „Лъжеш!“, повторих. „Не лъжа - отвърна той спокойно и хладнокръвно. - „В капан съм. Ако не ме убият днес, ще ме убият утре. Все ми е едно кой -брат ми или друг. Но ако Сейтхан ме бе убил, семейството ми, братята и сестрите ми, щяха да оцелеят. И Сейтхан също щеше да е жив.“ Спомних си странното поведение на Сейтхан и ду-

104

мите на терориста ми се проясниха. Погледнах го в очите. Бяха искрени като очите на Сейтхан в деня, когато сключихме споразумението си. Хрумна ми странна идея. За миг, само за миг, се замислих дали да не го предреша като Сейтхан. Никой нямаше да разбере. Бедирхан сякаш прочете мислите ми. „Ако имах втори шанс…“, прошепна обнадеждено. „Чак сега ли го разбра?“, прекъснах го. „Налага се да преживееш някои неща, за да ги разбереш.“ Вътрешният ми глас нашепваше да не му се доверявам - че ще отиде да убие старейшината на клана още щом го пусна. И аз ще понеса тежкото бреме на отговорността за случилото се. „Ако умра и аз, семейството ми ще изгуби двама синове едновременно - промълви той. - Трябва да сложим край на това кръвопролитие.“ - „Мълчи! - извиках отчаяно. - Не ти вярвам.“ - „Жалко - отвърна примирено той. -Трябва да си вярваме. Аз ти вярвам. Ето, вземи пистолета ми, ако искаш.“ - „Не - отказах, - не мога да те пусна“. Той ме погледна мълчаливо в очите с безнадеждността на човек, очакващ неизбежната смърт. Обърках се. Пуснех ли го, никой нямаше да разбере, че е Бедирхан. Никой освен майка му навярно. А и той нямаше да каже на никого. И поне един човек… не, не един, а цяло семейство щеше… Осъзнах, че съм започнал да насочвам надолу дулото на карабината. Сигурно бях полудял. Защо исках да го пусна? Защо се размеквах сега, след толкова дълги месеци на кървави схватки? Не знам, но необяснимо защо не успявах да се овладея. Пуснех ли го, навярно неговите братя и сестри, неговите деца нямаше да таят такава враждебност към войниците. Не бях сигурен, нямаше как да съм сигурен, но… В този момент в пещерата отекнаха изстрели. Натиснах спусъка на карабината и се проснах на земята. Тялото на Бедирхан се строполи под куршумите ми, тресейки се като листо под буреносен напор. Чух глас да казва: „Аз го застрелях. Аз го застрелях“. Обърнах се към Сейтхан, който с последните си сили бе успял да стреля с автомата си от мястото, където лежеше. „Аз го застрелях, лейтенанте. Не забравяйте, че аз го застрелях“, повтори той и отпусна глава върху земята. Отидох до него.