Ахмед Юмит - Патасана

99

при първото ми сражение се паникьосах и отстъпих, а Сейтхан го забеляза. Онзи ден дойде при мен веднага след схватката и не се поколеба да ме жегне: „Е, лейтенанте, останахте на задна линия, за да прочистите тила в разгара на битката ли?“ Унизи ме пред хората ми, но беше прав - наистина се уплаших и се отдръпнах в тила. Другите командири и войниците не ме укориха. И те като мен бяха добре обучени за партизанска война и бяха участвали в множество тежки маневри. Маневрите обаче са едно, а истинският живот - съвсем друго. Въпреки отлична-та подготовка, и те бяха преживявали същото, което изпитах аз онзи ден. При първия ожесточен конфликт и те се бяха разколебавали и отстъпвали. Оцелелите свикваха с тежките условия и научаваха правилата на войната. След няколко операции и аз преодолях страха. Сейтхан обаче не спря пред всички и при всяка възможност да взема на подбив малодушието ми. Два месеца по-късно пристигнах в полицейското управление след успешна акция и Сейтхан пак ме подхвана: „Пак ли замитахте тила, лейтенанте?“ Обърнах се и го халосах силно с юмрук по лицето. Той падна по гръб на земята и аз се нахвърлих върху него. Войниците едва успяха да ме издърпат. За момент зърнах през тълпата окървавеното му лице, но в очите му нямаше и помен от болка. Продължаваше да ме гледа, ухилен презрително. Същата вечер капитанът ме извика. Каза ми, че Сейтхан е невежа, но ни помага. Без него нямало да се справим, било наложително да се сдобрим. Не ми стана приятно, но нямаше как да не изпълня заповедта на командира. Две седмици след инцидента видях Сейтхан, облегнат на черницата в задния двор на полицейското управление. Отидох при него. Съзря ме, повдигна вежди и ме изгледа присмехулно както винаги. „Не искаш ли да сме приятели, Сейтхан?“, попитах го. „Невъзможно е, лейтенанте“, отвърна ми той. „Защо?“, настоях аз. „Защото сте страхливец“, отговори спокойно той. Кръвта нахлу в главата ми. Този човек ме гледаше в очите и накърняваше достойнството ми. Успях обаче да се овладея. „Не съм страхливец - възразих невъзмутимо като него. - При първата схватка се разколе-

100

бах, вярно, след това обаче видя що за човек съм.“ Той не продума. Пъхна ръка в джоба си, ухили се язвително и извади сребърна табакера с гравиран капак. В нея имаше дебели, ръчно свити цигари с контрабанден тютюн. Бях ги виждал и преди. През свободното си време Сейтхан винаги свиваше цигари. Очаквах да ми предложи, но той взе само една цигара и я запали. Всмукна силно, все едно не ме забелязва, и продължи: „Видях как се биеш. И все пак ти нямам доверие. Ами ако някой ден се разколебаеш? Ако побегнеш в разгара на битката?“ -„Знаеш, че никога не бих дезертирал така.“ - „Не знам. Откъде да знам?“ - „Добре тогава, Сейтхан, как да спечеля доверието ти?“ Той ме изгледа съсредоточено и за пръв път зърнах искреност в очите му. „Има начин. Но ще откажеш.“ - „Защо да откажа? Кажи какво искаш.“ - „Ще дойдеш ли с мен, когато открия Бедирхан?“ - „Разбира се. Целият отряд ще дойде.“ - „Не искам другите да идват. Искам да отидем само двамата.“ - „Само двамата? Добре, но защо?“ - „Трябва да убия брат си.“ - „А ако са много?“ - „Не бой се, ще го пипна, когато е сам.“ Поколебах се. Да му повярвам ли? „Няма да дойдеш, нали?“, попита отчаяно той. „Ще дойда - отвърнах. - Но при едно условие. Ще ми кажеш защо искаш да го убиеш.“ - „Добре“, съгласи се той и за-разказва историята си: „С Бедирхан сме близнаци. Приличахме си като две половинки на една ябълка. Баща ни е кръвен сродник на старейшината на клана ни. Уби човек и отиде в затвора. Старейшината ни отгледа. Бедирхан е по-умен от мен. Чете много. Старейшината го изпрати в града. Каза, че Бедирхан ще се изучи и ще ни стане адвокат, а аз ще остана тук и ще ги охранявам. Всички се радвахме, че Бедирхан ще се изучи и ще бъде адвокат. Но след като отиде в града, Бедирхан забрави клана и се присъедини към бунтовниците. Отхвърли традицията, тя вече не означаваше нищо за него. И на всичкото отгоре се върна тук и започна да стреля по собствения си клан. Обърна се срещу държавата си. Затова мой дълг е да го убия“. Наблюдавах лицето му, докато говореше. Гъстите му вежди се сключваха гневно, очите му блестяха като разжарени въглени. Думи-

101

те му звучаха убедително, но ми се струваше, че крие нещо. „Това ли е всичко?“, попитах. „Що за въпрос? - възкликна той, втренчен в мен, и поклати глава. - Ясно, няма да дойдеш с мен“. „Ще дойда.“ - „Наистина ли?“, усмихна ми се, разкривайки пожълтелите си от тютюна зъби. „Да. Но отсега нататък ще спреш да ме подкачаш.“ - „Добре, ще си мълча - съгласи се той. - Но не очаквай приятелство, докато не свършим тази работа.“ Така ми рече Сейтхан и затова двамата тръгнахме да търсим Бедирхан. Пътеката отвеждаше до дъбова гора. През нея вървяхме отново един до друг. „Леговището им е в другия край на гората“, обясни ми Сейтхан. „Отваряй си очите“, предупредих го и пръстът ми автоматично се насочи към спусъка на карабината. - Сигурно има часови.“ „Имаше, но аз се погрижих за него“, успокои ме той. Извади нещо от джоба си и ми го подаде. В дланта му лежеше голямо ухо. Кръвта по него още не беше засъхнала. „Кога го уби?“, попитах. „Преди час.“ - „Ами ако другарите му са забелязали?“ - „Няма начин - отвърна той, впил очи в ухото. - Нещастникът току-що бе застъпил на пост.“ Когато навлязохме в гората, захладня още повече и аз затреперих от студ. Не биваше обаче да се издавам, да не би Сейтхан да си помисли, че се треса от страх. Не след дълго видяхме вход на пещера, почти напълно закрит от гъсти шубраци. „Да хвърлим граната и да ги изловим като излизат“, прошепнах аз. „Има и друг вход. Ти ще хвърлиш гранатата оттук, а аз ще пазя отзад“, отвърна ми тихо той. „Не - възразих, - ще завардиш излаза и пак ще ме наричаш страхливец, който бяга от битките.“ - „Няма, лейтенанте, кълна се“, обеща сериозно той. „Не ти вярвам“, притиснах го. „Довери ми се. Знаеш, че аз трябва да убия Бедирхан. Иначе няма смисъл.“ Очите ми се насочиха към шубраците пред входа на пещерата. Осъзнах колко опасен и глупав е спорът ни и кимнах: „Добре. Ще преброя наум до сто и ще хвърля гранатата в пещерата“. В миг Сейтхан се плъзна към другия край на пещерата, тих като сянка. Аз пристъпих към входа и предпазливо отместих клонака. Извадих гранатата от колана си и започнах да броя до сто. После издърпах шплен-