Ахмед Юмит - Патасана

- Не съм виждала нито терористи, нито подобни действия тук - възрази Есра.

Капитанът спря и се обърна към нея.

- Значи ти не допускаш убийството на хаджи Сетар да е свързано с подобна дейност? - попита.

Есра също спря. Погледна го. Хладният бриз от Ефрат довяваше силно ухание на олеандри, чиито цветове оставаха невидими в мрака. Бледата лунна светлина подчертаваше острите контури на лицето на капитана. Сърцето на Есра заби по-бързо, когато насочи поглед към него.

- Никакви доказателства не подкрепят подобно предположение. Но ти сигурно знаеш нещо, щом говориш така.

- Не знам нищо - възрази капитанът с ненужно рязък тон. -Искаш ли да сменим темата?

Поведението му ядоса Есра, но тя замълча. Вървяха безмълвно, докато не стигнаха древната река, окъпана в лунна светлина.

- Забележително - прошепна Есра при вида на Ефрат, ширнала се пред тях като сребърна лента между тъмните брегове.

97

Известно време съзерцава благоговейно реката, после измъкна пакет цигари от джоба си и извади една. Преди да ги прибере, се обърна към капитана, сякаш внезапно си бе спомнила, че е до нея.

- Искаш ли?

Капитанът не прояви дори престорена неохота.

- Лекарите няма да останат доволни, но какво пък? Днес ще изпуша още една.

Есра запали цигарите. Безформеният пушек се издигна във въздуха и се смеси с уханието на олеандрите.

- Да… - подхвана Есра, спомнила си разговора им в полицейския участък - беше започнал да ми разказваш как си про-пушил в Шърнак, но смени темата.

Капитанът се обърна и се взря мълчаливо в младата жена.

- Историята не е приятна - призна най-сетне той.

- Да беше се сетил, преди да я подхванеш - сряза го Есра. -Не е приятно да оставяш хората на тънат в догадки.

Капитанът не се обиди от обвинението, напротив - хареса му, че Есра се държи, сякаш са дългогодишни приятели.

- Щом ти е интересно, ще ти разкажа - съгласи се той. - Ей там има скала - посочи вляво към края на тръстиките. - Искаш ли да седнем?

Седнаха един до друг. Скалата, поглъщала цял ден слънчевите лъчи, беше още топла. При всяко движение дясната ръка на капитана докосваше лявото рамо на Есра. Но и двамата не се отместваха.

- Бях в Шърнак от шест месеца - подхвана той. - Тогава бях офицер. Провеждахме военни операции в планините, една след друга. През онази нощ бях заспал малко преди изгрев-слънце. Чух шум. Гласове, последвани от тишина. Отворих очи. Бях забравил къде съм. Погледнах към изсветляващото небе. По сивия небосклон се търкаляха черни облаци. Внезапно си припомних, че сме в планината. С усилие раздвижих вдървеното си от влагата тяло и седнах в спалния чувал. Видях двама души да спорят на няколко крачки от мен. Лесно разпо-

98

знах едрата фигура на сержант Решит, но не различавах с кого говори. „Какво става там“, извиках гневно. Сержант Решит тутакси застана мирно. „Сейтхан иска да говори с вас, лейтенанте -отвърна той с дълбок глас, по-подходящ за устен доклад. -Обясних му, че спите, но не иска да чуе…“ Погледнах към застаналия до Решит Сейтхан. Не различавах лицето му, но си представях презрителната му усмивка. Приближи до мен, все едно сержантът не съществуваше. „Ставайте, лейтенанте. Време е.“ Решит ни наблюдаваше, опитвайки се да проумее какво става. Сейтхан продължи: „Намерих ги. В укритие са. Бедирхан и неколцина други. На половин час път оттук са.“ Не отговорих веднага и безумната му дързост прерасна в неприкрито безочие: „Няма ли да дойдеш? Нали даде дума…“ - „Идвам“, прекъснах го рязко и се измъкнах от спалния чувал. Неспособен да разбере какво става, Решит попита: „Да събудя ли отряда, лейтенанте?“ - „Не - отсякох, докато си навличах анорака. - Отиваме само със Сейтхан.“ „Но, лейтенанте…“, подхвана Решит. „Никакво „но“ - прекъснах го. - Докато ме няма, ти командваш. Разбра ли?“ - „Слушам, лейтенанте“, отговори той, застанал мирно. Пет минути по-късно бяхме на пътя. От едната страна се издигаха стръмни скали, от другата имаше гъсти шубраци. Въпреки че носех анорак, сутрешният хлад се просмукваше чак в костите ми, а пушката ми натежаваше с всяка крачка. Стрелнах с поглед Сейтхан. Неуязвим и за тъмнината, и за студа, той подскачаше пъргаво като коза по дребните камъчета. Не след дълго пътят се стесни съвсем. Не исках Сейтхан да върви пред мен. Той забеляза колебанието ми, но тръгна напред, без да продума. Не каза нищо, обаче подлата му усмивчи-ца говореше много. Сейтхан не беше войник, а селски стражар, стрелец от рода Зеркул. Беше участвал в почти всички сражения в региона и неведнъж бе спасявал войници от засади. Бродеше сам из планините и мнозина се тревожеха да не бъде убит, но до ден днешен дори не бяха го ранявали. Вродената му воинска дарба пораждаше у мен по-скоро страх, отколкото страхопочитание. Страхът ми вероятно се дължеше на факта, че