Ахмед Юмит - Патасана

- Хашиш ли? - изненада се Есра.

- Да. И той беше в колибата на Едноръкия.

Десет минути по-късно капитанът седеше на масата и разказваше на археолозите цялата история. Страховете на Теоман не се оправдаха, защото сержантът и войниците не останаха

88

да вечерят с тях. Всички около масата - включително Халаф, притеснен заради закъснялата вечеря, и Теоман, изгладнял като вълк - попиваха всяка дума на капитана.

- Когато започнахме да разпитваме Шехмуз, първо отрече да е бягал. Правел обичайните курсове с вана. Сержант Ихсан, който го залови, подкрепи твърдението му. Според него нищо в действията му не издавало, че бяга. Попитах Шехмуз за хаджи Сетар и сипаничавото му лице пребледня като платно. „Не съм го убил“, изломоти той. „Убил си го. Има свидетели“, възразих. „Лъжат - изръмжа той. - Кълна се, че лъжат, капитане.“ - „Не лъжат - повторих. - Не смей да отричаш, защото знаем, че ти си убил хаджи Сетар.“ - „Не, капитане, умолявам ви“, захленчи той и се просна на земята пред мен. Един от войниците помисли, че ме напада, и го удари по главата с приклада на пушката си. Шехмуз се просна ничком. Беше малко позамаян, но успя да се вдигне на колене. „Ще направя всичко, капитане, но не ми причинявайте това!“, продължи да моли, сякаш не усещаше, че по челото му се стича кръв. Все пак внимаваше да не ме доближава. „Къде беше снощи?“, попитах. „Вкъщи“, изгледа ме невинно той. „Аха. Явно няма да ми кажеш истината“, отвърнах. „Кълна се, истината говоря, капитане. В Корана се кълна, истината казвам.“ - „Не се кълни! - изревах аз. - Гледаш ме в очите и ме лъжеш. Говорихме с брат ти. Нямало те никакъв чак до сутрешния призив за молитва“. Лицето му притъмня за миг, но се овладя и опита да се оправдае. „Лових риба, капитане - заекна. - Предишният капитан забрани риболова, та затова премълчах.“ - „Кого си мислиш, че заблуждаваш?“, извиках и тръгнах към него. Шехмуз се помъчи да се изправи, но войникът до него го халоса по хълбока с приклада на пушката. „Не мърдай, човече!“ Той се строполи на една страна, сгърчен от болка. Надвесих се над него и му казах със спокоен, но строг глас: „За последен път те предупреждавам. Знаем, че не си ловил риба. Прибрал си се по тъмно у дома точно след сутрешния призив за молитва. И не си донесъл риба. Нямало е как да донесеш, защото не си чакал мрежите ти в Ефрат да се напълнят, а си дебнел

89

хаджи Сетар, за да го хвърлиш от минарето.“ Шехмуз повдигна леко глава и погледна безпомощно първо към двамата войници до него, после към мен. „Добре, капитане. Ще ви кажа всичко, но не е каквото си мислите. Снощи не съм припарвал до джамията. Бях извън града.“ - „Пак лъжеш - прекъснах го гневно. - Подайте ми колана за патрондаша.“ Той се присви уплашено. „Моля ви, капитане, недейте. Кълна се, че този път казвам истината. Снощи ходихме до Черната гробница.“ Изненадах се. „Били сте при Черната гробница?“. - „Да. Търсехме съкровища, както се досещате.“ - „Пак лъжеш.“ - „Истината говоря, кълна се. Кълна се в живота на семейството си, че е истина.“ - „С кого беше?“ Шехмуз замълча. „Слушай - размахах строго показалец, - ако не докажеш, че си бил край Черната гробница, ще те арестувам за убийството на хаджи Сетар“. Очите му се завъртяха диво, но и уплашено като на чакал, притиснат в ъгъла. Най-сетне призна: „Бекир, синът на Едноръкия Мемили, беше с мен.“ -„И какво намерихте на разкопките?“ - „Всичко е в лозарската колиба на Мемили“, отрони той. „Ще проверим. А къде беше старият Село, който пази разкопките, докато изравяхте съкровищата?“ - „Снаха му роди син. От няколко дни искаше да отиде да види бебето и Мемили му каза да върви в селото. Обеща му да изпрати сина си Бекир да пази разкопките. „Нали затова са приятелите?“, придума го Мемили. Село е наивник. Повярва му. Беше в селото, докато ние копаехме на разкопките. Няма нищо общо с това.“ След признанието на Шехмуз заловихме в гаража Бекир, сина на Едноръкия Мемили. Претърсихме колибата в лозето и конфискувахме всички находки плюс торба хашиш. Отначало Бекир отричаше всичко, но го попритиснахме и призна, че Шехмуз ни е казал истината.

Целият археологически екип занемя от историята на капитана; всички го гледаха смаяно като вкаменени. Халаф излезе пръв от вцепенението.

- Усетих, че му има нещо на чичо Село. Сигурно е надушил нещо гнило, когато е дошъл на сутринта, но злото вече е било сторено. Не е посмял да каже на никого.

90

- Трябва да го уволним - отсече Кемал. - Наели сме го да пази разкопките, а той си тръгва и ги оставя в ръцете на крадците.