Ахмед Юмит - Патасана

105

Беше подбелил очи. Опитах се да напипам пулса му. Сърцето му бе спряло да бие. Този път наистина бе мъртъв. Обърнах се към брат му. Гледаше ме с толкова умиротворено изражение, сякаш е поседнал да отпочине, облегнал гръб на стената. Гърдите му бяха разкъсани на парчета. Отвореше ли уста, от нея избликваше кръв, но се опитваше да ми каже нещо. Доближих ухо до устните му. „Кажи им, че Сейтхан ме е убил. Кажи им, че Сейтхан ме е убил.“ Не продумах. Тялото му се сгърчи. Станах и тръгнах към входа на пещерата. Навън вече се бе развиделило напълно. Включих радиостанцията си и в същия момент рукна силен дъжд. Обясних на сержант Решит къде се намирам, влязох в пещерата и извадих табакерата на Сейтхан от джоба му. Извадих късмет. Кръвта не беше стигнала до нея. Запалих цигара. Така пропуших за втори път.

Есра остана впечатлена от историята, но се опита да не го показва. Не се сдържа обаче и попита:

- Ти ли предаде телата на Бедирхан и Сейтхан на семейството им?

- Да. Посрещнаха тялото на Сейтхан с благоговение, сякаш е светец. Но дори не искаха да вземат тялото на Бедирхан. Погребаха Сейтхан с военни почести, в ковчег, покрит със знамето. Бедирхан бе погребан в планината, без ходжа и без церемония.

- Колко тъжно.

- Да - въздъхна дълбоко капитанът. - За жалост, има хиляди такива случаи. Но само пряко засегнатите знаят какво е. Мнозина не осъзнават каква война се води тук. Единствено изгубилите синове, съпрузи, братя и онези, които продължават да се бият, разбират какво се случва. Онези, които прекосяват в дъжд, сняг и мраз планините, долините и потоците и зад всяка скала ги дебне засада. Онези, които осакатяват или полудяват, и онези, които се връщат привидно невредими, но с натежали сърца. Те никога не забравят какво са преживели. И дори да се опитат да забравят, преживяното изплува в паметта им и съживява миналото. Онези, които наблюдават случващото

106

се по телевизора или се осведомяват от вестниците и споделят многословно възгледите си за войната, не разбират и дори не могат да си го представят.

Есра не обърна внимание на обвинителните нотки в гласа на капитана.

- Странно - сподели тя. - Докато ми разказваше историята, не правеше разлика между Сейтхан и Бедирхан. Ала единият е бил на ваша страна, а другият ви е бил враг.

- Дай ми още една цигара.

Запали я, всмукна дълбоко два пъти и се опита да обясни:

- Права си. Не изпитвах омраза към Бедирхан. Нито към Сейтхан. Съжалявах и двамата.

- А и, изглежда, си ги уважавал донякъде.

- Да, с уважението, което ловецът изпитва към плячката.

- Ловецът?

- Не ме разбирай погрешно. Не искам да кажа, че войната е едностранчива. Понякога, навярно дори по-често, ние сме плячката. Независимо колко жестоко, ужасно и непоносимо е това, което правим, ние сме изправени едни срещу други. И двете страни рискуват живота си. Случвало се е да говоря с водачите им по радиостанцията.

- Обаждаш им се да се предадат или нещо такова?

- Не, не, разговаряме. Не се ругаем, не се обиждаме, не се заплашваме. Просто си говорим - за футболни мачове и прочее. Сигурно ще ти прозвучи глупаво, но гласът на човека отсреща издава някаква близост към мен. Аз също съм я изпитвал. В такива моменти терористът, който дебна и който дебне мен, ми се струва по-близък от всеки, останал далеч от войната.

- Разбирам - прошепна Есра.

Внезапно капитанът се обърна към нея. Погледна я, сякаш виждаше непознат, сякаш тя му бе съвсем чужда. Есра, неспособна да разгадае изражението му в мрака, се усмихна невинно. Капитанът дори не забеляза усмивката и. Прииска му се да я попита: „Наистина ли разбираш?“ Въпросът стигна до върха на езика му, но той го възпря. Дълбоко в себе си усети познатия

107

хлад. След миг ръцете му щяха да затреперят. Опита се да ги скрие, та Есра да не забележи. Време бе да се връща в жилището си.

- Да тръгваме ли? - попита, едва смогвайки да контролира гласа си. - Късно е.

Есра усети, че докато и е разказвал историята, в съзнанието на капитана се е възродил всеки миг и той е преживял отново същия страх, същото вълнение, същото съжаление. Топло чувство, побрало състрадание, жалост и любов към капитана, се надигна у нея. Ако можеше, би прегърнала този войник, седнал до нея в униформата си, с препасан на колана пистолет, би го притиснала до гърдите си като момче, разбудено след кошмар, и би му повтаряла утешително, че всичко е свършило, всичко е отминало. Събра смелост обаче само да се съгласи.

- Да се връщаме - кимна тя.