Ахмед Юмит - Патасана

- Но тази година съпругата ти не те придружи?

- Да, защото е бременна.

- Жалко, че не е тук - на Есра темата и се видя подходяща като път към помирението. - В кой месец е?

- Шестия - отвърна германецът.

Гласът му отново омекна и в стоманените му сини очи припламнаха топли искри като цвета на Ефрат под лъчите на ранното следобедно слънце.

- Очакваме бебето в началото на септември.

- Знаете ли дали е момче или момиче?

- Момиче е. Така исках - добави Бернд. - Обожавам момиченцата.

- И аз. Толкова са миловидни и красиви.

- Имаш ли деца?

Есра сведе бързо очи.

- Не. - Прииска и се да му разкаже за момиченцето, което изгуби в петия месец от бременността си, но размисли. - Нямам.

Бернд долови тъгата на Есра.

- Не се натъжавай. Още си млада, някой ден ще имаш.

„Няма да имам“, помисли си Есра, но на Бернд промълви

с усмивка:

63

- Стига толкова за мен… Как ще наречете дъщеря си?

- Майрени - отговори Бернд. - Вартухи избра името. Така се казвала майката на баща и.

- Надявам се Майрени да живее дълго и щастливо.

- И аз. Благодаря за добрите пожелания.

Есра прецени, че моментът е подходящ да повдигне темата, която бе дошла да обсъдят.

- Тази сутрин бяха малко рязка - подхвана с мек, но уверен тон. - Съжалявам, ако съм те обидила.

Бернд я изгледа предпазливо. После поклати глава.

- Не, няма нужда да ми се извиняваш. Това ти е работата. Казах каквото мисля. Ти - също. Няма проблем.

Есра изпита облекчение. Очакваше германският археолог да потърси повод да си отмъсти за случилото се сутринта, да затаи лоши чувства, които ще всеят неразбирателство помежду им. Ако пред нея стоеше Тимъти, щеше да им бъде по-лесно да се спогодят. Тимъти беше разумен, образован и опитен. Бе превеждал плочки, извадени от пясъчните месопотамски могили, дълго преди идеята да стане археолог да хрумне на Есра. Не използваше обаче опита си, за да се налага. Достатъчно му бе да докосва плочките, да разгадава написаното върху тях и да работи рамо до рамо с другите членове на екипа. Понякога Есра усещаше, че Тимъти крие нещо, но никога не го бе виждала да се държи егоистично. Не си придаваше важност, не изтъкваше колко е ерудиран и опитен. Сигурно затова всички от екипа, с изключение на Кемал, го харесваха. Същото обаче не можеше да се каже за германския археолог. И той бе добре образован, със солидни познания в своята област, но от самото начало на разкопките проявяваше ненужна придирчивост и не пропускаше възможността да създава неприятности. Винаги търсеше недостатъци. Есра се съмняваше в искреността му и многократно и се случваше да съжалява, задето го включиха в екипа. Германският археолог обаче се радваше на безспорно влияние в университетските среди в Турция. Катедрата по хетология бе създадена от избягали от Хитлер германски учени и турските

64

им колеги бяха възприели методиката им. Затова нямаше да е лесно да откаже да включи човек като Бернд в екипа. Есра смяташе, че единственият изход е да се примири с неприятното му поведение и да отбягва конфликтите на всяка цена. Сега обаче отношението на Бернд я изненада. Неволно се поколеба дали не го е преценила неправилно. Навярно причината да е несговорчив бе, че се намира далеч от любимата си Вартухи. Реши да бъде по-снизходителна към него.

- Радвам се, че мислиш така - погледна го благодарно тя.

- А как иначе? - възкликна Бернд, без да прикрива факта, че намира поведението на Есра в момента за ненужно емоционално. - Вършим най-трудната работа на света. Споровете са неизбежни, но най-важното е да не се нарушава дисциплината. Както каза сутринта, ти отговаряш за разкопките.

Есра долови презрението в думите му, но реши да не му обръща внимание. За пръв път от началото на разкопките бе провела спокоен диалог с Бернд. Разбираше колко различни са двамата, но днешният разговор ги бе сближил, стопявайки леда помежду им.

65

Пета плочка

Никога не видях дядо ми Митанува и баща ми Арарас да проявяват близост един към друг. Всеки имаше различно обяснение за враждебността помежду им. Дядо твърдеше, че татко е по-коварен лъжец от асирийски търговец. Бил не само зловредно семе и неверен син, но най-добре образованият подлец по бреговете на Ефрат.

Дядо потвърждаваше първата част от разказа на татко. „Когато боговете взеха Тунави, възлюбената на моето сърце, бях като сом на сухо. Чувствах се объркан, не знаех какво да правя - обясняваше той. - Забравих не само, че съм баща, забравих и самия себе си. Тунави бе детската ми любов, израснахме заедно. Беше всичко за мен. Когато умря, всичко изгуби смисъл. Не исках да виждам и да разговарям с никого, дори с благодушния ни цар Каманас. С разрешението на земния любимец на бога на бурите, нашия храбър цар Каманас, взех двама предани слуги и се оттеглих на малък остров сред водите на Ефрат. Робите ме откараха със сал на острова и се върнаха. Три дни и три нощи тичах из острова като обезумял. Три дни и три нощи вих от болка като куче. Три дни и три нощи плаках като старица. Към края на първия ден останах почти без глас. Към края на втория ден сълзите ми пресъхнаха. Към края на третия ден нямах нито капчица сила, а призори на четвъртия ден ослепях за светлината. Когато отново видях светлина, бях у дома в леглото си. Напразно ръцете ми търсеха из благоуханните хладни завивки моята красива Тунави, любовта на сърцето ми, жената, която изпълваше ложето ми с радост. Точно когато черният тюл на зазоряването се канеше да обгърне сърцето ми, се случи нещо съвсем неочаквано. Милостивият цар Каманас дойде в дома ми. Представяш ли си? Великият герой, царят, земният наместник на боговете, самият цар Каманас дойде в дома ми, построен по негова заповед, върху земя, дарена ми от него! Взе бебето в скута си. „Виж - каза ми, - това е твоят син. Виж какво прекрасно дете е. Ще му дам името на баща си. От-