Ахмед Юмит - Патасана

- О, не, не е болен. Просто… не знам… преди ме гледаше в очите, а сега не отлепяше поглед от земята.

- Какво имаш предвид? - попита предпазливо Есра, втренчена строго в готвача.

- Нищо засега. Просто бъдете нащрек с този чичо Село. С брат му бяха контрабандисти, преди да сложат мините по границата. Свикнали са на лесни пари…

- Какво ще рече „свикнали са на лесни пари“? - попита остро Есра. - Не говори с недомлъвки. Ако знаеш нещо, кажи го направо.

- Не знам - сви рамене Халаф. - Аллах ми е свидетел. Не съм виждал чичо Село да върши нещо лошо, да краде и прочее, но… не знам, днес се държеше странно. Разпитваше за вас, а никога не го е правил. Когато му казах, че капитанът е идвал днес в училището, лицето му пребледня като тебешир.

- И какво от това? Трудно ли е за вярване, че горкият човечец се е притеснил за нас? А и ти пребледняваш, като споменем капитана. Вярвам на Село. Хаджи Сетар ни го препоръча. Справя се чудесно с работата. Честен човек е.

72

- Сигурно си права - поразколеба се Халаф, но не се сдържа и добави: - Но с каквито се събереш, такъв ставаш.

- Не бой се, Село няма да ни навреди. Избий си напразните страхове от главата. Кажи ми какво ще вечеряме?

- Ще сготвя рибата, дето я донесе Тимъти - отговори Ха-лаф и промърмори с кисела гримаса: - Кемал все повтаря да не слагам доматен сос и чесън, но тази риба е безвкусна без тях. Той разбира само от морска риба.

Есра често присъстваше на пререканията им и и бе дошло до гуша от оплакванията на Кемал. Отначало и на нея доматеният сос и се струваше странен, но след като опита колко е вкусна рибата с него, се съгласи с Халаф. Кемал обаче продължаваше да настоява Халаф да не я залива с доматен сос.

- Направи нашата със сос, а неговата остави да си я сготви, както иска.

Доволен от отговора и, Халаф тръгна към кухнята. В този момент по радиото, окачено на беседката, започнаха новините. Говорителят съобщи с дълбок глас, че петима офицери и трийсет и двама терористи са загинали в сражение в района на Ван. Военната операция продължавала. Есра бе дотолкова свикнала с тези новини, че вече не и правеха впечатление. Сега обаче не се сдържа и промърмори, отдалечавайки се от беседката:

- Жалко, колко жалко…

Жегата бе започнала да намалява и постепенно се разхлаждаше. Това бяха любимите часове на Есра. Не носеше нито шапка, нито слънчеви очила. Присви очи към хоризонта. Блясъкът на слънцето помръкваше и яркожълтото бавно преливаше в цвят на мед.

За да стигне до реката, трябваше да прекоси градината с нарове по пътечка, обградена от бодливи пурпурни цветя от едната страна и бурени от другата. Потърси с поглед сред дърветата хамака, където подремваше Теоман. Сред разцъфналите нарове тук-там растяха сливови и кайсиеви дървета. Кайсиите още не бяха узрели, но сливите вече капеха по земята. Вместо Теоман

73

забеляза собственичката на градината. Независимо от сбръчканото си лице баба Хатуч бе най-милата старица на света.

- Скъпо момиче, имаш ли нужда от помощ? - попита я сърдечно както винаги, помислила, че Есра търси нея.

- Благодаря, бабо Хатуч. Тръгнах да се поразходя и реших да проверя дали Теоман се е събудил.

В началото старицата се отнасяше малко подозрително към тях. Страхуваше се да не би да и откраднат плодовете или да и навредят някак и странеше от тях. Ала постепенно се убеди, че няма да и сторят зло, и бързо се сближиха. Заслуга имаше и сладкодумният и чаровен Теоман - на минаване през градината никога не пропускаше да я попита как е. Сега, видеше ли някой от екипа, тя веднага го заговаряше и започваше да се оплаква от сина си в Антеп или от лудата си снаха в селото.

- Моето момче Теоман е в другия край на градината - отговори старицата с беззъба усмивка, озарила сбръчканото и лице. - Изпратих го под кайсията. Не е добре да се спи под орехова сянка. Разболяваш се.

- И бездруго ще се разболее, ако прекалява със спането -отбеляза Есра неодобрително, но примирено.

- Няма да се разболее, няма. Събудих го преди малко. Ела и ти да си починеш. Ще сваря да пийнем чай.

- Благодаря, някой друг път. Колегите ме чакат.

- Както искаш - съгласи се баба Хатуч. - Дай ръце.

Старицата взе шепа от сливите, събрани в престилката и, и

ги подаде на Есра.

- Много са! - възкликна Есра, приятно изненадана.

- Хайде, хайде, вземи ги, момиче. Какво толкова? Не си беззъба като мен. На твоите години не смогвах да им се наситя.

Есра повдигна края на блузата си и пое сливите. Вече нямаше как да отиде до реката. Сбогува се с баба Хатуч и понечи да тръгне към училището, но чу бръмчене на двигател. Сърцето и трепна радостно. Капитанът ли беше? Спря край шосето и зачака, питайки се дали е той. Шумът се засили и не след дълго стар