Ахмед Юмит - Патасана

- Няма, за съжаление, но ще ти съобщя резултата.

- Ще ти бъда признателна - каза Есра и се обърна към Ха-лаф: - Наред ли е всичко? Ще тръгваме ли?

- Всичко е наред, Есра ханъм. - Халаф застана мирно досущ като войника, който им бе донесъл чая.

- Да се прибираме тогава - стана Есра.

- Трябва да спрем в града за провизии - напомни и Халаф.

- По-добре не ходете в града днес - намеси се Ешреф, който също се бе изправил. - Убийството стана скоро, на някой идиот може да му щукне нещо и да се опита да ви нападне.

По смиреното лице на Халаф се изписа упорство.

- Не бойте се, капитане. С Божията помощ никой няма да стори зло на Есра ханъм. Поне докато е с мен.

С мила усмивка Есра погледна Халаф, изпъчил се важно като воин от прастари времена.

- Налага ли се наистина да ходим в града? - попита го тя.

- Не, но след като сме били толкова път…

- Ако не е наложително, няма да ходим. Няма смисъл да нагнетяваме допълнително обстановката. - Обърна се към Еш-реф и силно загрижена, се заинтересува: - Кога ще приключи всичко това?

- Де да знаех! - въздъхна Ешреф. - Ще разберем след погребението.

Есра съвсем бе забравила за погребението.

54

- Да… А кога точно е то?

- Съмнявам се, че ще е по-рано от утре. Държавният прокурор изпрати тялото в Антеп за аутопсия.

- Бих искала да присъствам на погребението.

- Съжалявам, но е невъзможно. Тук не е прието жени да присъстват на погребенията. По-късно ще поднесеш съболезнованията си. По тези места траурът продължава дълго.

55

Четвърта плочка

Ти, който четеш за моите дългогодишни скърби! Търпеливи читателю, дръзнал да разбули какви тайни стоят зад тези бедствия! Ще ти разкажа за дълбоката омраза, стаена в сърцата на двамина, в чиито жили течеше една и съща кръв. Ще ти разкажа за две съвсем различни души в две сродни тела. Ще ти разкажа за непримиримата враждебност между баща и син, за нелечимата болест в семейството ми, която доведе до проклятието на буреносния бог, стоварило се върху ми.

Моят дядо Митанува ненавиждаше собствения си син Ара-рас повече от най-върлия си враг. Татко се бе издигнал до най-високия пост в държавата ни - втори след царя. Макар и млад, беше най-уважаваният член на Съвета на благородниците. Това обаче не значеше нищо за дядо Митанува. Той не обичаше сина си. И не се свенеше да го изрича. Постоянно го кореше - и когато оставаха насаме, и пред другите. И макар да не разкриваше чувствата си, баща ми Арарас също не хранеше обич към стария Митанува.

Татко твърдеше, че дядо го смятал за враг, откакто се е родил, защото първата му съпруга, Тунави, умряла при раждането.

Тунави била най-пламенната страст в живота на дядо. Наричаше я „любимата на моето сърце“. Тунави също обичала дядо; за нищо не се налагало да я моли два пъти. Когато Тунави забременяла с детето им, дядо уловил голям шаран в Ефрат. Разпорил му корема и от него изскочила черна риба, каквато никога не били виждали в реката. Дядо го сметнал за лошо знамение и отишъл направо при предсказателя. Той потвърдил, че черната риба е лоша поличба, и му заръчал да я хвърли обратно в Ефрат. Дядо веднага изпълнил нареждането му. Ала напразно, защото богът на бурите Тешуб явно бил влюбен по-силно от него в красивата Тунави и я взел при себе си.

Когато разбрал, че Тунави е мъртва, дядо спрял да яде и да пие; дни наред не стъпвал в двореца и, най-важното, не искал да погледне лицето на новородения си син. Много дни по-късно

56

прегърнал сина си, но продължил да го вини за смъртта на Ту-нави. „Никога не ми прости - обясняваше татко. - Нито веднъж не съм го видял да ме поглежда с обич, нито веднъж не ме е улавял състрадателно за ръката. За него аз не бях син, а причина за смъртта на съпругата му. През цялото ми детство, а и когато пораснах, се отнасяше така с мен. Благодаря на боговете, че бащата на нашия цар, Каманас, ме взе под крилото си и ме отгледа като собствен син. Така бащината злоба вече не ме нараняваше. Ако бях останал при моя баща, от мен щеше да излезе овчар, а не дворцов писар. Каманас, бившият велик цар, а сега бог, пое отговорността за обучението ми и ме образова заедно със сина си Астарус. Той ме защитаваше от Митанува. Понеже не можеше да отмъсти за смъртта на съпругата си, за която ме смяташе виновен, враждебността на Митанува продължи до края на дните му на тази земя. Като син никога няма да му простя.“

Докато говореше, виждах как кръвта се оттича от длъгне-стото му лице и се плашех от припламващата в присвитите му очи дълбока омраза. Понякога обаче забелязвах и да се натъжава. Отчаянието на сирачето, отритнато от собствения си баща, се изписваше по лицето на този самоуверен мъж, способен да изпълни дори и най-отговорната задача в двореца. В такива моменти се разгневявах, макар да обичах много дядо Митанува. Не разбирах как е възможно най-мъдрият мъж по бреговете на Ефрат да постъпва толкова жестоко с родния си син.