Ахмед Юмит - Патасана

- Няма да настъпи краят на света, ако изпуша една.

- Никога ли не си пушил? - попита Есра, докато си вадеше цигара от пакета.

Ешреф и се усмихна многозначително.

- Бях страстен пушач допреди година, но лекарите ми забраниха да пуша.

- Лекарите ли? Нали не си болен от нещо сериозно?

- Не, не - отговори той. - Знаеш ги лекарите… - Осъзнал, че Есра го гледа с известна загриженост, бързо смени темата. -Всъщност не за пръв път отказвам цигарите. Започнах да пуша във военната академия „Кулели“. Знаеш как е… всички искаме да изглеждаме пораснали. Но един ден - не знам дали за добро

51

или за зло - ме спипа командирът на училището полковник Салих Соргун. Всички го боготворяхме. За нас той беше истинска легенда. Висок, русокос и синеок като Мустафа Кемал16, много внушителен. Нямаше нищо престорено у него - аскетизмът и строгостта му бяха напълно искрени. Беше войник до мозъка на костите си - от възгледите, поведението и думите до униформата. Заставахме тутакси мирно и дори затаявахме дъх, когато минаваше край нас. Представи си! Тъкмо този човек ме хвана да пуша! Всъщност „хвана“ не е точната дума, той просто ме видя. Не се ядоса, само ме погледна укорително и ми каза рязко: „Изхвърли я“. Веднага я хвърлих. Смутих се ужасно. Уплаших се, че ще ме накажат. Не ме наказаха и никой не ми забрани да пуша, но не докоснах цигара чак до деветдесет и първа, когато заминах за Шърнак.

Капитанът замълча отново. Взрян в горящия връх на цигарата, потъна в мисли.

- Пропуши отново в Шърнак ли? - попита Есра, сякаш да му припомни за присъствието си.

- В планините - проговори Ешреф като насън. - Всъщност ние го наричахме „полето“, а терористите - „планините“.

Той се засмя тихо, поклати глава и продължи:

- Когато войната се проточи, заприличваш на врага. Говориш като него, мислиш като него, действаш като него.

Внезапно капитанът се смути и захвърли недопушената си цигара на земята.

- Извинявай - промърмори. - Сигурно те отегчавам с моите спомени.

- Нищо подобно. Продължавай, моля те - насърчи го Есра, но твърде късно - между тях отново се бе възцарила тишина.

Тя го погледна заинтригувано, ала понеже Ешреф не продума, пак насочи очи към Ефрат. Най-сетне капитанът наруши мълчанието:

16 Мустафа Кемал Ататюрк, основател на Република Турция и пръв председател на парламента (1920-1923), министър-председател(1920-1921) и президент (1923-1938). Генерал-лейтенант. - Б. пр.

52

- Ще ти кажа нещо, Есра - в сериозния му глас не прозираха никакви чувства. - Според мен изобщо не е вероятно Шехмуз да е извършил убийството.

Странните настроения на капитана и трудно обяснимото му поведение започваха да изнервят Есра.

- Защо?

Опита се да зададе въпроса безизразно като него.

- Защо не вярваш на Халаф?

- Вярвам на Халаф - отвърна капитанът. - Но Шехмуз е казал това в пристъп на гняв. Шехмуз и Мемили не биха дръзнали да убият хаджи Сетар. Те са дребни душици. Не са хора, готови да понесат последствията, ако извършат убийство.

- Ревността е могъщо чувство, капитане - възрази Есра, кръстоса ръце и се втренчи самоуверено в Ешреф. - Ревнивите обикновено действат, без да мислят за последствията.

- Дори да си права, според мен Шехмуз не е способен да изпитва такава дълбока ревност. Ревнува, колкото да изругае зад гърба на хаджи Сетар, и толкова.

Есра се разгневи от педантизма на капитана и се накани да попита: „Нима познаваш толкова добре Шехмуз?“, когато радиоприемникът зажужа по-силно.

- Сигурно са нашите момчета. - И Ешреф заговори в радиоприемника: - Полицейското управление. Слушам!

- Главен сержант Ихсан е, капитане - отговори рязък мъжки глас.

- Да, Ихсан, заловихте ли заподозрения?

- Да, капитане. На пътя за Антеп сме.

- Какво правите там?

- Заловихме заподозрения, докато бягаше към Антеп, капитане. Сега се връщаме.

За миг очите на Ешреф се насочиха към Есра; усмивката на младата жена изразяваше гордост, задето е излязла права.

- Добре, Ихсан, чакам ви - отговори капитанът и остави радиоприемника на масата.

53

- Ето! - възкликна назидателно Есра. - Не вярваше, но Шехмуз е побягнал.

- Ще видим - отвърна капитанът с попресилена усмивка.

В същия момент Есра забеляза Халаф да излиза от управлението и да се насочва към тях. Тя си събра нещата и се на-кани да си върви.

- Тръгвате ли? - попита Ешреф, очевидно натъжен от тази вероятност.

- Чака ни работа - отвърна Есра, докато си слагаше шапката и слънчевите очила. - А и да остана, няма да ми позволиш да присъствам на разпита.