Дейвид Розенфелт - Адвокатът с кучето

А най-хубавото бе, че до нея водеше тесен път, дълъг почти километър. Ако някой от двамата беше следен, можеше да го разбере и да отмени срещата.

— Няма да ни следят — каза Ландън, изоставяйки нормалния си подход и казвайки онова, което наистина мисли.

Следващото му обаждане беше до Ем, за да му обясни какво става и какво трябва да направи. Описа го ясно и последователно — отне му почти три минути.

Отговорът на Ем беше малко по-кратък.

— Разбрано — каза той.

— Значи няма проблем? — попита Ландън.

— Не вярвам в проблеми.

Затвориха и Ем се приготви за действие. С нетърпение очакваше подобно нещо; бездействието вече започваше да го подлудява.

— Нещо против да отсъствам за известно време? — попита той, макар да знаеше отговора.

— Разбира се — отвърна Джейсън Гриър. — Ще се радвам да се отърва от теб.

Ем се усмихна, отчасти защото знаеше, че Гриър казва истината. Ем не беше от хората, с които можеш да си прекараш добре; покрай него всички се чувстваха неудобно. Винаги е било така и винаги щеше да бъде.

— Ако по някаква причина не се върна навреме, можеш ли да се оправиш с нещата?

— Мога да се оправям с неща — отвърна Гриър.

Ем знаеше, че и това е вярно. Гриър беше добре обучен и повече от достатъчно годен да свърши необходимото.

Приготви се да замине, напълно настроен да изпълни задачата си. Първо обаче се обади по телефона, за да разбере в какво точно се състои тя.

Отговорът приповдигна неимоверно духа му.

Онова, което нямаше да приповдигне духа му, ако го беше научил, бе, че на излизане от хотела беше забелязан от Джес Барет. Барет и Ем бяха работили заедно по едно поръчение в Чикаго — поръчение, довело до ненавременната смърт на двама души.

Ем не забеляза Барет, а Барет нямаше намерение да му се обажда. Точно в момента гледаше на Ем като на източник за потенциално обогатяване, най-вече защото се носеше слух, че Джоузеф Русо го търси.

По всичко личеше, че днешният ден е по-лош от предишния, а това наистина бе показателно. Единствената ми работа беше да се мотая из къщата, да мърморя и да чакам телефона да звънне.

Лори стоеше настрана, а Майло и Тара бяха взели интелигентното решение да последват примера й. Бяхме отпратили и Маркъс; с приключването на процеса и намирането на плика услугите му като охранител вече не изглеждаха необходими.

След като намина да поговорим за делото, дори Хайк каза, че съм твърде мрачен, за да ставам за компания. Хайк, моля ви се!

Всеки час се нижеше като цяла седмица и смятах да разнообразя дните й, като отида в затвора да поговоря с Били. Той сигурно бе в по-лошо положение от мен, тъй като беше заложена свободата му. Аз обаче се тревожех още повече и заради зловещото предвиждане на Бенсън за проливането на „кръв“.

Тъкмо се канех да изляза, когато ми се обади Бенсън.

— Трябва да поговорим — каза той.

— Вече говорихме. — Тъй като той се обаждаше на мен, а не обратното, може би имах преимущество, така че не смятах да го пропилея, демонстрирайки пълна готовност.

— Този път наистина трябва да поговорим. За колко време можете да дойдете?

— Няма да е веднага — отвърнах аз.

— Стига де, в момента просто седите с палец в задника и чакате присъдата. Идвайте, чакам ви.

Съгласих се и четирийсет и пет минути по-късно бях в кабинета му. Бенсън започна направо.

— Имаме основания да смятаме, че скоро ще бъде нанесена стратегическа атака срещу ключов елемент в инфраструктурата на Съединените щати. Не знаем каква ще бъде мишената, кога ще бъде извършена атаката и кой стои зад нея.

— Вече събудихте интереса ми.

— Добре. Ако разполагате с информация, която може да предотврати това, трябва да ми я кажете веднага.

— Вече проведохме този разговор. Клиентът ми е заплашен с доживотен затвор за престъпление, което много добре знаете, че не е извършил. Първо трябва да оправите това.

— Ще се погрижим — каза той.

— Какво означава това, по дяволите?

— Не мога да ви кажа. Просто ми се доверете. Взети са мерки.

— Кога?

— Днес.

— Когато се случи, ще ви кажа какво знам.

— Карпентър, ще умрат хора. Това ли искате? Клиентът ви няма да бъде осъден. Давам ви думата си.

Нямах представа откъде идва това и се чудех как да постъпя. Вярвах, че Бенсън казва истината такава, каквато я вижда, но това не означаваше, че тя наистина ще бъде такава. Твърде много неща можеха да се оплескат; Бенсън имаше прекалено много шефове, които биха могли да се намесят.