Дейвид Розенфелт - Адвокатът с кучето

Съдия Катчингс даде стандартните заръки на съдебните заседатели и тъй като беше почти четири, когато приключи, ги изпрати да си вървят. Нито Илай, нито аз искахме журито да бъде затворено до вземане на решение, пък и не мисля, че съдията би се съгласил на подобно нещо. Напоследък затварянето на съдебни заседатели е рядкост и при отсъствието на особени обстоятелства съдиите обикновено не се гаврят с журито.

Той обаче не пропусна да им набие в главите същите неща, които им казваше по време на целия процес — че трябва най-старателно да избягват всякакви медийни изяви по делото. Никога не съм вярвал, че заседателите изпълняват тази заръка; за самия себе си съм сигурен, че не бих го направил. По-скоро ще се скрия в мазето и ще продължа да гледам телевизия.

Всички заседатели кимаха прилежно, докато слушаха предупрежденията му. Подозирам, че биха кимали и на предложение да забият клечки за зъби в очите си, ако това ще ги спаси от затваряне в някой местен хотел. След това си тръгнаха, за да се съберат отново сутринта и да започнат да умуват дали Били Цимерман трябва да изживее остатъка от живота си в клетка.

— Свърши страхотна работа — каза Били, докато си стискахме ръцете.

— Предстои да разберем дали е така — отвърнах аз.

Той поклати глава.

— Аз вече го разбрах. Независимо какво ще кажат съдебните заседатели.

Много великодушни думи от негова страна, особено като се има предвид на какъв стрес бе подложен, но те отговаряха на нагласата му по време на целия процес. Така и не направи нищо, с което да ме накара да съжалявам, че съм се захванал със случая, макар да не ми е платил нито цент.

Прибрах се у дома и Лори ме посрещна с целувка и чаша вино.

— Отдавна не ми се е случвало да те виждам да чакаш присъда — каза тя. — Още ли си смахнат както винаги?

Кимнах.

— Някои неща не се променят.

Докато чакам присъда, ставам абсолютно неадекватен. Вкопчвам се в нелепи суеверия и като цяло съм нетърпим.

— Искаш ли да се преместя в някой хотел? — попита тя.

Въпросът бе сериозен; Лори не искаше да се натрапва в личното ми пространство или само да усложнява нещата, като ме кара да си мисля, че трябва да се държа нормално.

— Е, чак толкова смахнат не съм — отвърнах аз. — Освен това имаме още много работа за вършене.

Смятахме да продължим разследването си с още по-голяма енергия, след като вече не трябваше всеки ден да вися в съда. Ако осъдеха Били, щях да използвам резултатите от разследването при обжалването. Ако го оправдаеха, щях да предам всичко научено на Бенсън и да сложа край на това. Нека той поеме отговорността да не допуска бъдещи катастрофи.

Обикновено се ужасявам да чуя, че заседателите са стигнали до решение, но този път го очаквах почти с нетърпение. Колкото по-скоро кажех на Бенсън какво знам, без с това да накърнявам интересите на Били, толкова по-добре.

Чаплин така и не съобщи за нападението. Незабавно реши да не се обажда на полицията и не съжали за решението си.

Въпреки това разказа на Ландън за станалото и това беше ход, за който съжаляваше.

Ландън не вярваше на съвпадения, а и дори да вярваше, точно това надхвърляше всякаква вероятност да е такова. Фактът, че Чаплин е бил нападнат и нападателите са взели телефона му, просто трябваше да е свързан с това какво става. И съответно трябваше да е свързан с Карпентър.

Номерът на Ландън беше записан в телефона, в това нямаше съмнение. Фигурираше в списъка най-малко три или четири пъти. А това означаваше, че Карпентър ще се насочи към него.

Чаплин беше уплашен; Ландън усети това още от първите му думи. Ударът беше по-силен дори от смъртта на двамата му колеги. Някой беше нахлул в собствеността му, беше го ударил по главата и го бе проснал в безсъзнание, и това му беше изкарало акъла.

Вече не ставаше дума за числа, минаващи през компютри и банкови сметки; всичко бе лично и опасно. А Чаплин не беше от хората, способни да се справят с подобна опасност.

— Трябва да се срещнем — каза Ландън.

— Защо?

— За да планираме Стратегията си. Трябва да задържим преднината си.

Чаплин не можеше да повярва, че Ландън все още смята, че имат преднина, и определено не искаше да се среща с него.

Само че не беше в състояние да откаже, така че опита друг подход.

— Не мисля, че трябва да ни виждат заедно точно сега — каза той.

— Съгласен съм — отвърна Ландън. — Затова трябва да бъде на някое скрито място.

Предложи да се срещнат на следващата вечер извън Стамфорд, Кънектикът, в една празна сграда, първоначално медицински център, който беше затворен след разразяването на икономическата криза. Ландън притежаваше сградата и имаше ключ за нея.