Дейвид Розенфелт - Адвокатът с кучето

Засега единственото, което можех да направя, бе да се съсредоточа върху това какво става, по дяволите. За целта се обадих на Сам, който каза, че работи върху телефонните имена и след няколко часа би трябвало да разполага със списък на хората, с които е разговарял Чаплин.

— Добре — казах аз. — После имам друга работа за теб.

— Каква?

— Нали каза, че компанията се е поставила в позиция да спечели от петрол и родий след събитията? Купували са в продължение на няколко месеца.

— И какво?

— Искам да знам дали и сега се случва подобно нещо, дали не се поставят отново в позиция. И ако го правят, искам да знам от каква стока смятат да печелят.

— Няма да е лесно, Анди. Става дума за огромна компания, действаща на какви ли не пазари. И ако не знам какво търся…

— Засега се ограничи с фирмите, които са купували петрола и родия. Следи само техните сделки. Така по-лесно ли ще бъде?

— Много по-лесно — с облекчение отвърна той.

— Чудесно. Обади ми се, когато разполагаш с нещо.

След разговора със Сам отидох в офиса, където Лори бе седнала зад компютъра. Беше долепила телефона за ухото си, макар че не говореше.

— Благодаря, Роб — каза най-сетне и затвори. Обърна се към мен. — Чаплин не е подал сигнал за обир. На този тип определено не му е чиста работата.

— Или още лежи до колата си.

— Ако не лежи, значи не му е чиста работата. Човек е пребит и обран пред собствената си къща, в квартал като онзи, а дори не подава сигнал? Явно не иска полиция около себе си.

Вместо да подготвям заключителната си пледоария за съдебните заседатели, аз бях обсебен от срещата с Бенсън и затрудненото положение, в което се бях озовал след нея.

Бенсън си играеше на кураж с мен и имах чувството, че губя. В един или друг момент щях да се огъна; страхът ми, че мога да бъда непряко отговорен за смъртта на много хора, бе прекалено голям. Все още не бях готов да го направя и осъзнавах, че на някакво ниво това е глупаво. Следващата катастрофа можеше да се разрази всеки момент и всяко забавяне щеше да се окаже фатално.

Осъзнавах, че Бенсън се намира най-малкото под същото напрежение. Той имаше възможност да разбере какво зная и смяташе, че информацията от мен може да предотврати трагедията. В същото време не искаше да го направи само защото аз се инатя от другата страна.

Надявах се да е уплашен колкото мен.

Най-сетне в девет часа започнах да се готвя за пледоарията си, а пет минути по-късно се обади Сам.

— Попаднах на нещо добро — каза той.

Това е един от любимите ми начини за започване на разговор.

— Слушам.

— Този тип използва здравата телефона си. През последните шест дни е провел двеста петдесет и осем разговора. Много от тях са входящи, така че е звънял на сто шейсет и един номера.

— Имаш ли разпечатка?

— Разбира се. Повече от половината от номерата са фирмени и са минавали през централа, така че не зная на кого точно се е обаждал. Разбира се, няма начин да знам точно и с кого е разговарял, когато номерът е личен.

Декларацията за независимостта има по-кратък преамбюл.

— Какво стана с добрата новина?

— Тъкмо стигам до нея. Има три обаждания до телефон, регистриран на името на Алан Ландън.

Алан Ландън бе много известен инвеститор и финансист; доказателство за известността му бе фактът, че съм чувал за него. Финансите не са област, от която разбирам и с която съм добре запознат. Дори с помощта на Фреди не натрупах състояние от инвестиции. Направих го по старомодния начин — запретнах ръкави и го наследих.

— Сигурен ли си, че става въпрос за онзи Алан Ландън? — попитах аз, макар да изглеждаше напълно логично. Чаплин бе един от големите играчи в онзи свят; можеше да се очаква да разговаря поне от време на време с такъв като Ландън. Пък и абсолютно нищо не пречеше Ландън да е един от клиентите му.

— Напълно. И онзи Алан Ландън е човекът, на когото Чаплин се е обадил четири минути след като си напуснал кабинета му. Разговаряли са четиринайсет минути, плюс още седем на следващата сутрин.

— Сам, ти си гений.

— Чак сега ли се сети?

Сам затвори, за да продължи работата върху последните операции на „Ч & Ф“, а аз разказах чутото на Лори. Тя бе по-развълнувана и от мен, което определено беше показателно.

— Значи се срещаш с него, той е на път за важна вечеря, а ти му изкарваш акъла. После си тръгваш и той незабавно се обажда по телефона и говори цели четиринайсет минути.

— Може да е говорил по работа — казах аз. — Напълно възможно е да няма нищо общо с мен.