Дейвид Розенфелт - Адвокатът с кучето

Петнайсет секунди по-късно Синди бе на телефона.

— Живот и смърт? — попита тя. Не звучеше особено разтревожена, знае, че съм готов да кажа каквото и да е, за да получа онова, което искам.

— Всъщност много живот и смърт на много хора — потвърдих аз и описах колкото се може по-бързо ситуацията, без да спестявам нищо важно.

— Говори ли с Бенсън? — попита тя.

— Не мога да се свържа с него.

— Какво искаш от мен?

— Да се погрижиш нищо да не се случи на онзи терминал, а може би и да откриеш Уили.

— Анди, не мога да започна антитерористична операция на ФБР само заради предчувствията ти. Не работим по този начин.

— Синди, всичко е съвсем реално. Усещам го. Ако не го спреш, ще последва катастрофа. Ако греша, ще се издъним. Ще поема колкото се може повече вина върху себе си. Но знам, че ако можех да говоря с Бенсън, той щеше да се задейства.

— Задръж малко — каза тя и чаках около три безкрайни минути, преди отново да се включи. Този път напрежението в гласа й се долавяше ясно. — Анди, заемам се. Трябва да тръгвам.

— Какво става?

— След двайсет минути в пристанището трябва да влезе танкер.

Затворих телефона, втренчих се в него и мислено го умолявах да зазвъни. Били и Лори правеха същото; знаехме, че вече не можем да направим нищо и ни остава само да чакаме.

Пет минути по-късно се обади Бенсън. Бързо му разказах какво се е случило и че вече съм разговарял със Синди, която се е заела. Дори да бе раздразнен от намесата ми в работата на Бюрото, определено успя да го скрие.

Звучеше разтревожен.

Точно преди да прекъсне връзката, казах:

— Мисля, че човекът зад всичко това е полковник Уилям Микелсън. Работи в Пентагона.

— Колко сте сигурен? — попита той.

— Осемдесет процента. Но ако съм прав, сигурно вече е готов да напусне страната.

Щрак.

Бенсън ми затвори. Надявах се и вярвах, че го е направил, защото бърза да реагира на думите ми. Другата възможност бе да ми е затворил поради същата причина, поради която са ми затваряли през целия ми живот — защото ме намират за непоносим и дразнещ трън в задника.

Отново зачакахме.

Корабът, който влизаше в пристанището, беше най-големият, който Уили бе виждал през живота си.

Изглежда бе някакъв танкер и Уили предположи, че онова, което превозва в трюмовете си, ще бъде прехвърлено в цистерните на промишления комплекс. Може би беше нещо като петрол и това го правеше примамлива мишена.

Откъм микробуса все още нямаше никакво движение. Уили бе сигурен, че Гриър още е вътре, но не го виждаше на мястото на шофьора.

Появиха се малки влекачи, които да вкарат танкера в пристанището. Малки, в сравнение с огромното метално чудовище; Уили предполагаше, че дори „Титаник“ би изглеждал като джудже в сравнение с него.

Танкерът се намираше на около четиристотин метра от кея, когато Уили видя задната врата на микробуса да се отваря. Гриър слезе, дърпайки нещо след себе си. Беше покрито с платнище и той го свали на пътя, като внимателно го постави на земята.

Мислите на Уили препускаха. Не беше сигурен как да постъпи, когато моментът му се стори подходящ. Взираше се като хипнотизиран в Гриър, който се огледа предпазливо, но не видя никого. Не се сети да погледне нагоре към пътя в далечината, където се намираше Уили, но и без това едва ли щеше да го възприеме като заплаха. След като се увери, че е сам, той свали платнището.

Под него имаше реактивен снаряд.

Уили беше напълно сигурен в това. Бе гледал предостатъчно военни филми, за да разбере какво вижда. Беше от онези, които слагаш на рамо и стреляш, за да свалиш някой самолет. И ако в онези цистерни имаше нещо запалително, пораженията щяха да са невероятни.

Нямаше начин да приближи незабелязано до Гриър; пътят беше само един и Гриър щеше да го види незабавно. Усещаше също, че няма време да измине разстоянието пеша; щом Гриър подготвяше снаряда сега и корабът бе толкова близо, явно щеше да използва оръжието.

Уили скочи в колата си и потегли, гумите изсвириха от рязкото натискане на газта. Боеше се, че Гриър го е чул и се приготвя за пристигането му, но нямаше какво да направи по въпроса.

Прелетя през завоя, водещ към мястото, където стоеше Гриър. Движеше се толкова бързо, че едва не изгуби управление, но все пак успя да овладее колата.

Гриър не му обръщаше никакво внимание. Беше вдигнал устройството на рамото си. Намираше се точно зад микробуса, обърнат към кея и танкера. Явно всеки момент щеше да стреля.

Уили моментално прецени, че няма време да спре колата, да изскочи и да попречи на Гриър да изстреля ракетата. Нямаше време и да се тревожи дали тя ще експлодира в резултат на удара, който предстоеше.