Дейвид Розенфелт - Адвокатът с кучето

— Точно така — каза той. — Трябва да има и някой друг, който може да стигне до хората на Ърскин и има ума да се справи с финансовата част.

Прозрението дойде като гръм от ясно небе. Знаех кой е въпросният човек. Умът ми препускаше с такава скорост, че едва чух думите на Били.

— Знаеш ли кой ме тревожи най-много в момента? — каза той, но не изчака отговор. — Гриър.

Грабнах телефона и за миг се зачудих на кой от двата жизненоважни номера да звънна първо. Обадих се на Уили, но отново се включи гласова поща. Оставих съобщение, този път далеч по-настойчиво.

— Лори, потърси в Гугъл Еверет, Масачузетс — казах аз, докато набирах втория номер. — Искам да знам каква промишленост има там.

— Какво да търся? — попита тя.

— Ще разбереш, когато го намериш — отвърнах аз и тя се втурна към компютъра.

Обадих се на Бенсън, но той не беше в кабинета си и не отговаряше на мобилния. Оставих съобщение, че адски спешно трябва да ми се обади.

Когато затворих, Лори вече ставаше от компютъра. Изражението й казваше всичко.

— В Еверет се намира един от общо петте терминала за втечнен природен газ в Съединените щати. Там спират танкерите.

Точно от това се страхувах.

— Мамка му — казах аз, с което значително подцених ситуацията.

— Терминалите се смятат за основни мишени на терористични атаки.

— Мамка му.

— Намира се само на седем километра от Бостън.

Този път не казах „мамка му“, а:

— Уили.

Уили си поръча събуждане по телефона за шест сутринта.

Реши, че това е достатъчно рано, за да продължи да следи Гриър, освен ако Гриър не бе дошъл в Еверет да отвори млекарница. Не беше свикнал да следи хора и се намираше пред дилема. Ако чакаше да го види в хотела, можеше да не се добере навреме до колата си и да го последва. Ако чакаше отвън, нямаше да има никаква представа къде се намира Гриър.

Реши проблема, като плати на портиера петдесет кинта, за да му позволи да паркира колата си в алеята, откъдето можеше да я подкара бързо. След това зачака в лобито до единствената група асансьори, които спираха на деветия етаж. Ако Гриър слезеше, Уили щеше да го види и да стигне навреме до колата си.

Някъде около осем часа се усети, че е оставил мобилния си телефон в стаята. Зачуди се дали да се качи да го вземе, но се отказа. Рискуваше да пропусне Гриър и да прекара остатъка от деня в чакане на човек, който вече го няма.

По обед беше отегчен и прегладнял, не задължително в този ред. Видя един сервитьор от румсървиса с количка и го попита дали може да получи храна в лобито. Сервитьорът по принцип нямаше нищо против и ентусиазмът му се повиши, когато Уили му бутна една петдесетачка като поощрение.

Поръча си всичко, за което се сети. Яде бързо, тъй като знаеше, че представлява шантава гледка в лобито. Когато приключи и даде знак да приберат съдовете, вече беше един следобед.

След час Гриър се появи от асансьора и излезе навън. Уили го последва и го видя да върви към паркинга на самообслужване. След това се качи в колата си и когато Гриър излезе с микробус от паркинга, го последва на прилично разстояние. За щастие микробусът беше голям и трудно можеше да се изгуби в трафика.

Гриър измина около два и половина километра на север, след което продължи на изток към океана. Караше бавно и внимателно, така че Уили нямаше проблем да го следва.

Не се безпокоеше, че ще го изгуби; опитваше се да отгатне накъде е тръгнал и защо отива там. В същото време нещо му напомняше, че е напълно възможно това да не е Гриър и да е грешал от самото начало. Но всички инстинкти му казваха, че е прав.

Гриър стигна един район над водата и отби по страничен път, който се спускаше покрай знак „ЗАДЪНЕНА УЛИЦА“. Уили реши да не го следва, тъй като на място като това в най-добрия случай щеше да бъде забелязан лесно, а в най-лошия щеше да е удобна мишена.

Вместо това отби и спря на място, откъдето можеше да наблюдава пътя долу. Видя как Гриър паркира микробуса почти директно под него. Намираха се над кей с изглед към океана. Отляво се простираше огромен промишлен комплекс с грамадни цистерни, но Уили не знаеше какво точно е предназначението им.

Всичко това му се струваше подозрително и потвърждаваше усещането му, че човекът в микробуса наистина е Гриър. Положението обаче не му подсказваше какво да прави, а най-лошото бе, че нямаше начин да се обади на някого за съвет или помощ.

Затова зачака, без да може да разчита дори на румсървис, за да се подкрепи.

Казах на помощника на Синди Сподек да прекъсне срещата й, тъй като е много важно да говоря с нея. Явно в протоколите на ФБР не е предвидено да се прекъсват важни срещи заради обаждането на адвокати и той отказа. Затова засилих натиска и описах положението като въпрос на живот и смърт, което го накара да отстъпи.