Дейвид Розенфелт - Адвокатът с кучето

Той бавно се изправи на крака, ръсейки капки кръв. Забелязах, че Тара се е домъкнала в кухнята; вероятно бе предположила, че покрай цялата суматоха ще се намери и някоя бисквитка. За миг се уплаших, че ще мине до Ем и той ще я грабне, но тя явно предпочиташе да наблюдава от разстояние.

— Не мърдай — казах на Ем. — Стой на място.

През цялото време държах пистолета насочен към него и ръката ми малко се умори. Посегнах с лявата да взема безжичния телефон и набрах 911. Бързо им казах името и адреса си и описах ситуацията. Завърших с едно: „Моля, побързайте“.

Ем не бе помръднал, но се тревожех, че може да има друго оръжие, вероятно закрепено за глезена му, също като Брус Уилис в „Умирай трудно“. Мълчах и просто държах пистолета насочен, като се молех ченгетата да побързат, по дяволите.

— Дай ми шибания пистолет — каза Ем.

— Затваряй си плювалника — остроумно отвърнах аз.

— Не ти стиска да ме застреляш — каза той и направи крачка към мен.

— Внимавай да не разбереш — предупредих го аз.

Ем се разсмя и направи още една крачка, сякаш ме предизвикваше. Мислеше, че съм уплашен и беше напълно прав.

Той уж погледна бързо зад мен, след което се втурна напред и ме изненада. Куршумът го улучи право в челото и за един противен миг си спомних сцената от „Кръстникът“, в която Майкъл застреля Солоцо и полицейския капитан в ресторанта.

Реших, че съм задействал някакъв рефлексивен, почти примитивен защитен механизъм, за чието съществуване не съм и подозирал, защото не си спомнях да съм дръпнал спусъка.

И не го бях направил.

Лори стоеше на прага и тъкмо отпускаше пистолета си. Не я бях чул да влиза, но може би Ем я беше чул и затова се бе хвърлил към мен.

— Как мина вечерта? — попитах я аз.

— Добре ли си, Анди?

Опитах да намеря някакъв остроумен отговор, но бях изчерпан. Чак сега осъзнах какво се е случило и едва успявах да се задържа на крака. Пристъпих и прегърнах Лори, после Тара, после и Майло. Него прегърнах два пъти.

Тъкмо приключих с прегръдките и полицията пристигна.

Уили седеше в бара в лобито, пиеше бира и гледаше телевизия. Беше прекарал тук по-голямата част от нощта, като се мъчеше да ограничи броя на бирите, защото искаше да остане буден. През целия ден не беше виждал Ем и започваше да си мисли, че той вече не е тук. Човекът на Русо беше казал, че има вероятност да е напуснал, и явно наистина беше така.

Най-неочаквано оставането буден стана съвсем лесно, защото бе излъчено извънредното съобщение, че Ем е убит, докато е нахлувал в дома на Анди Карпентър.

Уили гледа пет минути, но не споменаха дали е пострадал някой друг, освен Ем. След това излезе в лобито, където беше по-тихо, и се обади на Анди от мобилния си телефон.

Изпита огромно облекчение, когато той вдигна.

— Анди, добре ли си?

— Да, нищо ми няма — отвърна той. — Къде си?

Покрай цялото вълнение за момент беше забравил, че Уили е тръгнал да търси Ем.

— В Еверет. Горе, в Масачузетс.

— Да бе. Мисля, че вече можеш да се върнеш.

Разговорът им бе кратък, тъй като Анди трябваше да отговаря на въпросите на полицаите. Уили обеща да вземе обратен полет на сутринта.

До сутринта обаче имаше предостатъчно време, така че се върна в бара за още няколко бири и да погледа телевизия. Нямаше да гони Ем тази нощ или когато и да било, така че можеше да пие, без да се тревожи за бдителността си.

Джейсън Гриър влезе в хотела няколко минути по-късно. Ем го беше предупредил да не се мярка много-много на публични места, тъй като Карпентър беше показал снимката му в шоуто на Лари Кинг.

Ем обаче не се беше обаждал вече два дни и Гриър направо полудяваше в стаята. Затова отскочи до едно заведение за бързо хранене, като си поръча храна от колата, за да не го видят клиентите.

Когато се върна в хотела, направи същото, което правеше винаги — паркира сам колата си. Целта беше не толкова да не го забележат, колкото да не позволи на някого да види какво има в заключената задна част на вана.

Тръгна през лобито към асансьорите, като небрежно хвърли поглед към бара и телевизорите в него. Закова на място, когато видя снимката на Ем и надписа, който съобщаваше, че е убит.

Мъчейки се да овладее надигащата се паника, Гриър влезе в бара да изгледа предаването и да разбере повече. Не забеляза Уили Милър, който пиеше бира в дъното, пък и да беше, физиономията му не му говореше нищо. Не познаваше Уили, нито имаше представа как изглежда.

Уили обаче го забеляза.

Не можеше да е сигурен, но имаше набито око за лица и му се стори, че разпозна Гриър от снимката, която Анди беше показал по телевизията. А и начинът, по който онзи зяпаше екрана и неуспешно се мъчеше да скрие объркването и страха си, като че ли оправдаваше подозренията му.