Джо Гарбър - Искам те обесен

Момчето бе сложило багажа му на поставката, бе му показало апартамента и включило радиото, като през цялото време стоеше на разстояние. Джак не забеляза това.

— Добре, сър. Ще кажа на телефонистките.

Пиколото отказа да вземе бакшиш. Гостът се засрами от себе си и измънка:

— Моля ви… Аз бях… там, долу, във фоайето… Вие само се опитвахте да ми помогнете, а аз…

— Не е необходимо да се извинявате, сър. Приятен престой в „Рафълс“ — каза младежът и излезе, тихо затваряйки вратата след себе си.

Джак глуповато се вторачи във временното си жилище. Три стаи. Разстояние петнайсет-шестнайсет метра от вратата до огромната баня. Приемна и трапезария. Спалня, по-голяма от целия апартамент на Гейбриел. Килими и мебели, които, изглежда, бяха антики. Свежи цветя. И най-важното — изключително удобно на вид легло.

Тук беше хубаво и скъпо. Той смяташе да отседне в „Холидей Ин“, но Гейбриел настоя да отиде в „Рафълс“. Вече бил вицепрезидент. Полагало му се да се поглези и поне за няколко дни да поживее като бял махараджа.

Джак се остави Гейбриел да го убеди. Той й позволяваше да го убеди във всичко. Обичаше я твърде много, за да не го прави. Но съвестта го гризеше.

Долови приятно ухание. Топло, дружелюбно и съблазнително. Нещо, от което му потекоха слюнките. Нещо, за което измъченият му и изтощен организъм жадуваше най-много от всичко. Нещо толкова прекрасно, че очакването беше почти еротично.

„О, мили боже! Бренди!“

Джак взе от бюрото кристалната чаша, поднесе я към устните си и вдъхна аромата, после отпи от кехлибарената течност.

Тялото му потрепери от удоволствие. Коленете му омекнаха, слабините му се раздвижиха и той изведнъж се замисли за Гейбриел. Представи си я в леглото. Ивици есенни слънчеви лъчи проникват през щорите. Косите й са разпилени на възглавницата. Кожата й блести. Изумруденозелените й очи са премрежени и…

„Господи! — стресна се Джак. — Какво са сложили в алкохола?“

Отговорът нямаше нищо общо с брендито, освен че алкохолът стимулира някои летаргични нервни окончания и събужда по-висши мозъчни функции. Към трите заповеди — бори се, храни се и бягай — сега можеше да се прибави четвърта.

Джак се доближи до прозореца на хола и полусънен загледа безупречно подредените градини. В главата му нямаше никакви мисли. След няколко минути се върна в спалнята. На бюрото имаше писмо.

Беше на лист хартия с личния печат на Раджив Сетанар, генерален директор на филиала на „Ел Би Тек“ в Сингапур. Докато го четеше, Джак сякаш чу напевния му глас.

Драги Джак,

Добре дошъл в Сингапур и най-сърдечни поздравления по случай заслуженото повишение. Много съм доволен, че ти си новият ни шеф и с нетърпение очаквам да работя с теб. Браво, Джак! Изненадах се, когато тази сутрин получих от секретарката ти факс за пристигането ти. Не мога да разбера защо посещението ти е толкова потайно. Надявам се, че ще ми обясниш, когато се видим утре. А дотогава, поздравления и най-сърдечни пожелания от твоя приятел и колега Раджив Сетанар, генерален директор на „Ел Би Тек“, Сингапур.

Послепис: В плика ти изпращам и приспивателно. Пътниците от Америка страдат от смущения в съня след дългото пътуване. Приспивателното ще ти помогне да се отпуснеш, преди да се подготвиш за работата сутринта.

Джак не забеляза, че Раджив е надраскал няколко думи на обратната страна на бележката. Той остави писмото на бюрото и помисли: „Колко мило!“. Раджив беше добър човек, един от малцината съюзници на Джак в Югоизточна Азия. Повечето от другите директори от региона бяха настроени враждебно към новия си шеф, но това не беше неочаквано, след като бяха избрани от Денис Доналд и бяха лоялни крепостни селяни в личното й феодално владение.

И Джак смяташе да се залови с разрушаването му още на другия ден.

„Новата метла мете по-хубаво — помисли той. — Очакват ви няколко изненади. Едната от тях е, че ще запаля огън под мързеливите ви задници. Другата е, че не съм слаб противник, както твърди Денис.“

Поднесе към устата си чашата с брендито. „Странно. Празна е. А къде е хапчето, което Раджив ми изпрати?“

През цялото време съзнанието му изпадаше във все по-дълбок унес и благословеният сън се приближаваше.

„Глътнал съм го.“

Джак не обичаше лекарствата и ги взимаше само когато се налагаше.

„По дяволите! При това със силен алкохол.“

Нямаше друг избор, освен да си легне.

Но всичко по реда си. Както винаги предпазлив, Джак искаше да се увери, че паспортът и портфейлът му са скрити от чужди погледи. Макар че бе отседнал в най-хубавия хотел в най-добре охранявания от полицията град, той не желаеше някой да види тези неща. Бе чувал твърде много истории за ужасите, които може да преживее американски бизнесмен, ако откраднат паспорта, портфейла и кредитните му карти.