Джо Гарбър - Искам те обесен

Лесно е да се изнервиш и объркаш, когато куршумите вече летят към теб. По дяволите, това е най-лесното нещо, което можеш да направиш. Скапанякът на прага трепна и се опита да отскочи встрани. Грешка номер три, тъпако! Единственото разумно и логично нещо беше да стреляш колкото може по-бързо и да се молиш на Бога да се окажеш по-бърз от човека, който стреля по теб.

Или по-смел.

След петия изстрел пистолетът на Чан се насочи към корема на противника му. Изстрелът отхвърли човека към стената. Пистолетът изхвърча от ръцете му. Чан продължи да стреля. Още един куршум в корема. Два в гърдите, пети в слабините и шести — в главата.

Трудно е да убиеш някои хора. Застрелваш ги един, два пъти, а те пак се съпротивляват. Достатъчно са силни да поемат няколко куршума и когато би трябвало да са мъртви, те още са живи и дори по-зли от теб. Много е гадно, когато простреляш някого и си убеден, че си го убил, а после обърнеш гръб и чуеш зареждане на оръжие. Това се бе случвало на Чан. И той нямаше намерение да го преживее отново.

Чан престана да натиска спусъка. Надупченият от куршуми мъж танцуваше като кукла на конци! Падна едва когато пълнителят на Чан свърши.

Чан видя, че един от хората му също лежи на земята — хлапе на име Лиу, а друг е застанал вцепенен и със стъписано изражение. Казваше се Хал Лиунг и той знаеше, че ще трябва да го утешава. Но всичко по реда си. Най-важното беше незабавно да заредиш нов пълнител в пистолета си и да не откъсваш очи от простреляния, който може още да е жив. Чан извади нов пълнител от джоба си. И в същия миг се сети, че има едно изключение от правилото да заредиш, преди да направиш нещо друго.

Твърде късно.

Джак Тафт, който е майстор на компромиса, потъва в облаците на съня. Светът изчезва в наркотична мъгла. Той се бои от едва доловимите шумове — псувня, съскане, изпълнено с омраза: „Той щеше да ни застреля“, изстрели, затръшване на врата. Но всички тези звуци, разбира се, идват от телевизор в някоя друга стая и нямат нищо общо с него.

Вик — много по-силен от другите — прониза главата му. Думите обаче нямат никакъв смисъл. „Полиция! Старши полицейски офицер Чан Джин!“ Не го познаваше. „Арестуван си!“ Абсурд! „Стой, в името на закона!“

Чувствайки се удобно и изпаднал в унес, Джак отново заспива.

В миролюбива страна, където ежегодно се извършват по-малко от петдесет хиляди, предимно ненасилствени престъпления, повечето безупречно обучени и некорумпирани полицаи се занимават с рутинни въпроси — замърсяване на улиците, дребни кражби, чиновнически нарушения, семейни скандали, а като се има предвид ненаситният апетит към пороци на населението — хазарт.

Но не и Чан Джин. Всъщност според обичая в Китай малкото му име беше Джин, а фамилията — Чан.

Шефовете му признаха, че е способен още от деня, в който преди двайсет и седем години той подаде заявление за работа в полицията. Беше от онези ченгета, чиято орис по рождение бе да залавят само един вид престъпници — най-лошите.

В Сингапур няма много насилие и Чан Джин се занимаваше само с такива случаи.

Когато за пръв път надяна униформата, положението беше различно. Тайни организации, войни между тонгите, малки банди с големи оръжия и расови бунтове със стотици мъртви и ранени. Това бе наследството в най-ранните дни на независимостта на Сингапур. Но онези времена бяха минали отдавна и Чан изпитваше носталгия по тях. Без да има противници, достойни за неговия кураж и издръжливост, той се чувстваше безполезен и отегчен. Липсваха му емоциите — да се усмихне в лицето на смъртта, да възседне повален противник — силен и жив. Чан не познаваше по-опияняващо вино от прилива на адреналин, преди да започне престрелката…

Както щеше да стане и сега.

„Онзи боклук е взел пистолета ми!“ Той страшно се разгневи. Изпита желание да убива. Но не го показа. Изражението му беше хладно, спокойно и уверено. Ала възприятията му бяха изострени. Един от полицаите му беше убит. Трупът на наемен убиец — тайландец или камбоджанец, съдейки по външността, и несъмнено свръзката на Тафт в Сингапур — беше прострян на пода. Американски главорез, размахващ откраднато полицейско оръжие, беше на свобода.

Плячка.

Чан извади пистолетите от кобурите на глезените си.

Ефрейтор Лиунг облиза устни. Лицето му беше бледо. Той избърса в панталона изпотената си длан. Чан се усмихна насила, за да повдигне духа на Лиунг, който се нуждаеше от окуражаване.