Джо Гарбър - Искам те обесен

Джак сложи паспорта си до портфейла и затвори куфарчето. Макар че според всички доклади Сингапур беше страната с най-ниска престъпност в света, куфарчето щеше да прекара нощта на пода, под леглото му. „По-добре да взема мерки, отколкото после да съжалявам“ — помисли той, както винаги предпазлив. Докато се обръщаше към леглото, Джак забеляза вратата на апартамента. Не си спомняше дали я бе заключил.

Вероятно не. Пиколото бе излязло. Брендито бе съблазнило Джак и… „Не, сигурен съм, че не заключих.“

Той превъртя валчестата дръжка и я дръпна. Както и очакваше, вратата се отвори широко. Но най-неочакваното беше, че в коридора стояха трима мъже с безмилостни лица. Единият от тях бе вдигнал юмрук. Държеше някаква карта и се готвеше да потропа на вратата. В ръцете на другите имаше предмети от синкава стомана с дула, ръкохватки и спусъци. Джак беше леко пийнал, много дрогиран и не знаеше какво става, затова не избра подходящите думи:

— Здравейте. Аз съм Джак Тафт. Какво мога да направя за вас?

И в следващия миг лежеше по лице върху килима. Имаше съвсем смътен спомен как се озова там. Някой го завъртя. Чу се заповед. Извиха ръцете зад гърба му. Вкараха го в стаята и после… го повалиха на пода. Дали някой го бе ритнал през краката? Не беше сигурен. Но чувстваше болка.

Единият от мъжете безуспешно се опитваше да сложи нещо около китките му.

Зашеметен и без да проявява интерес, Джак видя как лъскавият хромиран предмет падна на пода. Човекът, който го бе възседнал, каза нещо на китайски — по всяка вероятност псувня.

Очите на Джак се съсредоточиха върху предмета. „Знам какво е това — с притъпено съзнание си помисли той. — Белезници.“

Белезници?

Мъжът протегна ръка да ги вземе. Заговори друг човек. Стоеше по-надалеч и имаше по-плътен глас. Джак долови задоволство в думите му.

— Това трябва да е онова, което търсим.

Джак бе изпаднал в състояние, граничещо с безсъзнание и всъщност не проявяваше интерес към тези странни процедури. Той изви врат, опитвайки се да види какво става.

Широкоплещест китаец с кремаво сако държеше в едната си ръка красивото му ново куфарче, а в другата — джобно ножче. Отваряше ключалките и вече бе издраскал месинга. Джак не хареса това. Нито вида на мъжа. Едър, мускулест, с гърмящ глас…

Разнесе се втори глас — дрезгав и пронизителен.

— По дяволите! Чан Джин! — извика мъж, застанал на прага. Беше нисък и як и държеше голям пистолет.

Изпаднал в плен на приспивателното, Джак сякаш излезе от тялото си. Превърна се в незаинтересован наблюдател. Все едно гледаше през тюлена завеса. В болезнения си унес той не можеше да разбере какво правят тези хора. Единият размаха метален предмет. Нещо блесна — досущ пламък на горелка. Ушите на Джак започнаха да кънтят. Звукът беше твърде силен и твърде близо. Последва нещо като балет — танцьор отскочи вляво, друг се наведе, трети направи пирует с протегнати напред ръце, а четвърти политна назад. Някои крещяха — предимно на китайски, но се чуха и цветисти псувни на английски. Проблеснаха десетина светлини, придружени от оглушителен гръм, парлива миризма и пушек. Върху Джак се стовари нещо тежко. Умиращият въздъхна за последен път в ухото му.

Тафт безучастно наблюдаваше всичко това. До него се появи някакво лице. Бузата беше притисната до килима, очите — затворени, а брадичката — обляна в аленочервено. Приличаше на мак. Джак си помисли, че цветът е много красив. Той не сънуваше цветни сънища, само в черно, бяло и сиво. Колко странно беше, че сега му се явява цветен сън. Но това, разбира се, се дължеше на хапчето, което бе глътнал. Сънят му се струваше много приятен.

Но съвсем не толкова приятен беше противният, пронизителен шум и виковете наоколо. Но звуците ставаха все по-далечни и заглъхваха, докато накрая той не чуваше почти нищо…

Чан беше леко разочарован. Тафт лежеше на пода. Хвана го много по-лесно, отколкото очакваше. И както бе предсказал, не беше забавно.

После на прага се появи нисък, як мъж, който възкликна:

— По дяволите! Чан Джин!

И в мига, в който си помисли: „Ти пък кой си?“, Чан вече се претъркаляше вляво и бъркаше в кобура си.

Ниският мъж направи голяма грешка. Той спря, за да преброи колко са хората в стаята. „Никога не брой мишените“ — помисли Чан.

Втората му грешка беше, че не застреля първо човека, стоящ най-близо до него. И този човек не беше Чан. Дотогава Чан вече бе пуснал ножа, бе извадил пистолета „Смит и Уесън Сигма“ и натискаше спусъка, защото в подобни ситуации се постъпва точно така. Рано или късно дулото щеше да се насочи в правилната посока.