Джо Гарбър: Искам те обесен

Дължа много на правителството на Сингапур за любезното сътрудничество, докато правех проучвания за тази книга. Специални благодарности дължа и на сингапурския съвет по туризма, по охраната и поддръжката на парковете и по жилищното строителство, на полицията и на пристанищните власти за помощта, която ми оказаха. Както и на персонала на хотел „Рафълс“, на американското посолство, на неколцина журналисти, местни бизнесмени и приятели, които направиха всичко възможно да ми помогнат.

Помолиха да не споменавам имената им.

Когато говореха за недостатъците на държавата си и за политическите особености, те понижаваха тон, предпазливо се оглеждаха дали някой не подслушва и ме молеха да не споменавам имената им. Управляващите в Сингапур не приемат критика, колкото и да е добронамерена. Жалко, защото непримиримите критици са направили нас, отделните индивиди, и обществото като цяло по-добри. Фактът, че управляващите в Сингапур не правят разлика между критика и конфронтация, в крайна сметка може да доведе до по-лоши последици и от онези, които политиците искат да избегнат.

Но не е моя работа да критикувам, а още по-малко — да се опитвам да натрапвам западните ценности на една източна страна. Ние, американците, сме правили това и резултатите не са били твърде лицеприятни.

В един неделен октомврийски следобед Джак Тафт, който дори не подозираше, че е набелязан да умре, седеше прегърбен в първа класа на самолет на сингапурските авиолинии. Дотогава не бе пътувал в първа класа. Обстановката не беше толкова луксозна, както бе очаквал. Напомняше му за чакалня на скъп стоматологичен кабинет в Ню Йорк. Само списанията бяха по-нови.

Изтощен от шестчасовото пътуване от летище „Кенеди“ до Сан Франциско, той пиеше диетична пепси-кола, защото беше на средна възраст и трябваше да внимава за килограмите си, и напразно се опитваше да се съсредоточи върху обемистия документ на коленете си. Пътуването не му се отразяваше добре. Пък и въпросният документ беше ужасно досаден.

Най-новите правила на ПМТО. Направо от Вашингтон. Тънка хартия и дребен шрифт. Сто трийсет и три страници с парализиращ ума правителствен жаргон.

ПМТО беше проклятие в живота на всеки търговец, бюрократична реликва от времето на Студената война, създадена, за да попречи на Империята на злото да сложи ръка на американската стратегическа технология. Но Съветският съюз отдавна не съществуваше, докато ПМТО още функционираше. Преди повишението Джак нямаше никакви грижи. Като директор, отговарящ за материално-техническото осигуряване на „Ел Би Тек“ за Америка и Европа, той се занимаваше само със страни, които можеха да внасят каквато електроника искат. Сега обаче беше вицепрезидент и отговаряше за търговията в целия свят. Документът на коленете му беше Правилникът за международната търговия с оръжие. Проблемът с ПМТО беше, че човек никога не знае какво са решили да включат тази седмица в черния списък книжните червеи от правителството. Нито защо. Един ден някой компонент беше абсолютно законен. На другия ден продажбата му в някои страни се наказваше с глоба от петстотин хиляди долара. Сред стоките, които неизвестно защо бяха забранени за износ, бяха аквалангите, високочестотните радиоскенери и… лъковете, и стрелите, за бога! Не можеш да продаваш тези неща на Саддам Хюсеин. О, не! Съдбата на свободния свят ще бъде застрашена.