Джо Гарбър: Искам те обесен

— Каква е целта на посещението ви, сър?

— По работа — изръмжа мъжът.

Ефрейтор Куан бе виждал и по-тежки случаи на изтощение след дълго пътуване. Не беше необходимо да проверява този пътник във всезнаещите компютри на правителството.

— Надявам се, че престоят ще ви хареса, сър — рече той и подпечата паспорта на Джак. — Митницата е право напред.

Зейтун огледа за последен път празния салон на първа класа. Всичко изглеждаше наред. Никой не бе забравил куфарчето или сакото си…

Между страничната облегалка и възглавницата на седалката, наскоро освободено от господин Тафт, който неизвестно защо още не беше женен, имаше нещо. Сиво. Показваше се само крайчецът.

Тя наклони седалката и като внимаваше да не си счупи някой нокът, пъхна пръсти под възглавницата и извади предмета.

— О, горкият господин Тафт — промълви.

Беше намерила джобен компютър „Псион“, серия 5, където сигурно бе записан телефонният номер на господин Тафт, дневната му програма и различни документи.

Зейтун отново притисна красивия си пръст до прелестните си устни. Редно беше да занесе компютъра в Бюрото за изгубени вещи на летището, откъдето щяха да го предадат на господин Тафт.

Но от петгодишния си опит тя знаеше, че американските бизнесмени, пътуващи със сингапурските авиолинии, са като с вързани ръце без персоналните си компютри. Може би трябваше сама да го върне на господин Тафт. Къде ли бе отседнал…

Но, разбира се, това беше лесно. Пътниците често използваха „Псион“. Зейтун бе виждала много пъти тези компютри в салона на първа класа и знаеше как да работи с тях.

„Псион“ се отваряше като портфейл. Горната част беше екранът, а долната — клавиатурата. Зейтун го включи и натисна функцията „Дневен ред“. На екрана се появи нещо като джобен бележник, показващ днешната дата. И срещу думите „два часа през нощта“ бе написано: „Пристигане в Сингапур. Хотел «Рафълс». Бийч Роуд 1. Тел. 337–1886. Номер за потвърждение на резервацията: 3248-183“.

Чудесно. Можеше да се отбие в „Рафълс“, докато се прибира в апартамента си в жилищния квартал Тоа Пейо. Нямаше да е неудобно. Щеше да се обади от фоайето на симпатичния господин Тафт и…

Зейтун се изчерви. Не, не можеше да го направи. Това беше твърде дръзко за добре възпитана мюсюлманка. Но щеше да остави компютъра на рецепцията. И може би бележка кой го е намерил.

И в случай, че той поискаше да й се обади и да й благодари, тя можеше да остави дори телефонния си номер.

В този късен час летище „Чанги“ беше безлюдно, с изключение на пътниците, слизащи от полет 15. Препъвайки се, Джак излезе от митницата. Тропическата нощ беше приятна. До тротоара чакаха таксита.

Той сложи чантата си в отворения багажник на светлосиня тойота. Шофьорът, сикх, се обърна и попита:

— Къде, сър?

— В хотела.

Двамата се вторачиха един в друг. Последваха няколко мига на напрегнато мълчание. Сетне шофьорът попита:

— Дълъг ли беше полетът, сър?

Джак кимна.

— Как се казва хотелът ви, сър?

Джак се замисли.

— „Рафълс“ — отвърна.

Сивото мицубиши лансър беше трудно забележимо превозно средство с тъмни стъкла и регистрационен номер, започващ с буквите „QX“. Шофьорът му изчака, докато таксито на Джак се отдалечи, сетне потегли след него. Помежду им имаше пет коли. Шофьорът увеличи скоростта, а пътникът до него доближи към ухото си радиопредавател „Моторола Спайктра“.

Чан Джин извади клечката за зъби от устата си и попита:

— Главно управление на полицията, чувате ли ме?

— Да. Къде си?

— Тръгвам от летище „Чанги“. Обектът е в такси тойота на фирма „Тибс“. Регистрационният номер е 2УА490. Отправи се на изток по Ийст Коуст Паркуей.

— Ще наредя на екипа да заеме позиция.

— Колко човека са?

— Четирима. Ще бъдат готови след трийсет минути.

— Кажи им да не бързат. С този тип ще се справим лесно. Край.

Докато пътуваше с таксито, Джак сънливо се взираше през стъклото. Гледките, които биха накарали всеки нюйоркчанин да зяпне от почуда, останаха незабелязани от него. Първите няколко километра изкусно замаскирана писта за въоръжените до зъби сингапурски военновъздушни сили — бяха оградени с блестящи от чистота обществени сгради. Фактът, че нито едно стъкло не беше счупено и по земята нямаше боклуци, а стените не бяха надраскани, при нормални обстоятелства би учудил Джак.

Той с нетърпение очакваше първото си посещение в азиатския Град на лъвовете и жадно изучи туристическите справочници. Страната представляваше малък остров Утопия с особени закони — огромни глоби за хранене на гълъби, за дъвчене на дъвка и за пропуска да пуснеш вода в тоалетната. Обаятелен лидер на име Лий Куан Ю, който ръководеше всичко — от стюардесите до националната отбрана. Многоезично население, състоящо се от три милиона, предимно китайци, малайци и индийци. Това несъмнено беше една процъфтяваща държава. Прогнозите сочеха, че след година-две ще бъде по-богата от Америка на глава от населението. Беше известна с удобствата, чистотата и продуктивността си. Тъй като беше нюйоркчанин, Джак никога не бе чувал тези определения, употребени за думата „град“. Дружелюбно настроени, спазващи законите граждани — още една непозната представа, на която обаче трябваше да гледа скептично. Няма мръсотии, боклуци и бакшиши. „Звучи като научнофантастичен филм“ — помисли той.