Джо Гарбър: Искам те обесен

„Татко, купих билети за опера за теб и мама по случай годишнината от сватбата ви. «Фауст». На първия ред.“

„Това е твърде изискано за хора като нас. Мястото ни е на балкона. Върни билетите.“

Той трепна при спомена и се опита да го прогони от съзнанието си… и поне веднъж в живота си да се наслади на плодовете на успеха си, без да изпитва вина.

Зейтун улесни нещата. Тя беше толкова съвършена представителка на легендарните, прелестни стюардеси от сингапурските авиолинии, че той хлъцна, като я видя. И се изчерви, когато на обяд Зейтун коленичи до него, за да му сервира ордьовъра с цялото си неотразимо уважение, което могат да покажат само азиатските жени. „О, господарю — говореше смиреното изражение на прекрасното й лице, — моля те, приеми този скромен дар от това низше и недостойно същество.“ И Джак почувства…

„Не трябва да съдиш хората само по външността“ — посъветва го познатият глас.

„Да, татко. Знам, татко.“

Почувства се виновен. Майсторски приготвеният фъстъчен сос с подправки, вкусните пилешки рулца и тортата с шоколадов и ментов сладолед имаха вкуса на пепел. Изпита желание да пътува във втора класа. Там беше мястото на такива като него.

Зейтун Бинте Самсудин, интелигентна и съвсем не толкова срамежлива, колкото изглеждаше, знаеше, че шансът да намери необвързан мъж, пътуващ в първа класа, са равни почти на нула. Когато постигнеха обществено положение в живота, което им позволяваше да летят в първа класа, американските мъже вече бяха обременени с настоящи съпруги, бивши съпруги и издръжки за деца. Въпреки това тя не можа да не забележи, че изтощеният от пътуването господин Тафт не носи пръстен. Нещо повече, той беше очарователен, учтив, скромен и остроумен. И симпатичен. Напомняше й на плюшено мече, което ти се иска да прегърнеш. Господин Тафт имаше вид на човек, който… ами… обича прегръдките.

Тя се запита дали умореният американец наистина не е обвързан и допря до устните си лакирания нокът на пръста си. Повечето мъже биха се разтопили при вида на този жест. Но господин Тафт дори не го забеляза. Той стисна куфарчето си, сякаш беше най-важното нещо на света, и препъвайки се, тръгна към изхода на самолета.

— Довиждане, господин Тафт. Надявам се пак да ви видя на полет на сингапурските авиолинии — изчурулика Зейтун, после си помисли: „Или може би другаде“.

Тя стисна устни. В никакъв случай. Зейтун беше добра мюсюлманка. Пък и това поведение беше строго забранено от работодателите й.

Обаче знаеше, че ако наистина иска да се измъкне от задушаващите окови на прекалено грижовната й малка държава, има само един начин да го направи — да намери чужденец, за когото да се омъжи. И докато свещеният Коран забраняваше на мюсюлманките да се омъжват за неверници, със своята мъдрост Пророка бе решил, че евреите и християните не са неверници.

Зейтун гледаше как господин Тафт слиза от самолета. Беше обезпокоена от мислите си, но й хрумна, че едно момиче може да прави и много по-лоши неща.

По-късно, по време на разпита, тя упорито щеше да отрича, че изобщо е проявила интерес към този мъж. Но тогава, разбира се, щеше да бъде твърде късно.

Издокаран в светлозелена куртка, ефрейтор Куан Йонг Куан стоеше на поста си на изхода на летище „Чанги“. Пътниците от полет 15 на сингапурските авиолинии слизаха от самолета. Някои крачеха бързо. Те не бяха уморени, защото се бяха качили в Сеул и идваха на неколкодневна командировка в процъфтяващ Сингапур. Други сковано се влачеха във фоайето. В едната си ръка държаха паспорта и формулярите, а в другата — ръчния си багаж. Това бяха изтощените нещастници от Щатите. „Горките копелета — помисли Куан. — Имат такъв вид, сякаш всеки момент ще пукнат.“

Един от тях, препъвайки се, вървеше към будката му. Куан се вторачи в него, опитвайки се да запомни чертите, които трябваше да види на снимката в паспорта. „Мъж, бял — помисли той. — На около четирийсет години. Няма отличителни белези. Кестенява коса. Кафяви очи. Ръст — метър и осемдесет. Тегло — около осемдесет и два килограма и трябва да свали няколко от тях. Скъпи мокасини, измачкан панталон и ново спортно сиво раирано сако. Американец. Най-малкото заместник изпълнителен директор. И съдейки по объркването, изписано на лицето му, това несъмнено е първото му посещение в най-експедитивната държава в света.“

— Добре дошли в Сингапур, сър — изрече Куан.

Западнякът се облегна на гишето и му подаде паспорта си и имиграционния формуляр. Ефрейторът бързо прегледа документите. Предположенията му се оказаха верни. Обикновено беше така.