Джо Гарбър: Искам те обесен

Смешно! За нещата, които правилникът забраняваше, имаше процъфтяващ черен пазар — разбира се, на по-високи цени, защото на компаниите не им беше позволено да наддават. Липсата на логика във всичко това накара Джак да стисне зъби. Вярно, имаше начини — теоретично легални — „Ел Би Тек“ да заобиколи тези глупави правила и ако тъпото правителство не отменеше разпоредбите си…

Той поклати глава. Заобикалянето на федералните правила не беше в неговия стил. Това не беше за съвестния, честен и най-вече разумен Джак Тафт. Дори самата мисъл за шикалкавене със закона беше сигурен знак, че е твърде уморен, за да се съсредоточи върху работата си. Той въздъхна, отвори хубавото си, ново дипломатическо куфарче и пусна вътре бюлетина на ПМТО. После, без да го е грижа дали някой от другите пътници ще го забележи, че прави нещо ексцентрично, Джак допря куфарчето до лицето си. Кожата беше мека, топла и гладка. Допирът му напомни за Гейбриел, която му бе подарила тази великолепна скъпа вещ.

Гейбриел… Тя беше в Ню Йорк и също щеше да пътува със самолет. Липсваше му толкова много, че сърцето го болеше. Триседмичната им раздяла щеше да е агония за него. Не я ли видеше само един ден, Джак вече изгаряше от нетърпение да бъде до нея. Особено след като онзи орангутан Саймън я оглеждаше така, сякаш още я притежаваше. Широкоплещестият, наперен Саймън… Той се запита какво бе намерила Гейбриел в него…

Но предполагаше, че знае отговора на този въпрос.

Три седмици. Веднага щом се върнеше, Джак щеше да я прегърне, да я притисне в обятията си, да я целуне и после… Ами, просто щеше да изтърси: „Обичам те. Ожени се за мен“.

Нямаше да е трудно. Шест думи. Сигурно щеше да може да ги изрече, без да се задави. Трябваше да го направи преди няколко месеца. Беше лесно. Нямаше проблем. Знаеше, че ще го стори.

Сетне един добре познат глас прошепна: „Това е твърде хубаво за човек като теб, синко“. И Джак започна да се колебае. „Само смелите заслужават красавиците…“

Същия следобед на три часови зони на изток Гейбриел Дън забързано мина покрай охраната на летище „Ла Гуардия“. За разлика от делничните дни сега там нямаше тълпи, нито изнервящи забавяния на полетите. Имаше достатъчно време до излитането на самолета й.

Тя се надяваше, че Джак е стигнал бързо до летището. В седем часа сутринта улиците на Манхатън бяха пусти и по Ван Уик нямаше задръствания. Пътуването с такси от апартамента й до летище „Кенеди“ вероятно бе продължило по-малко от четирийсет и пет минути. Да, Джак бе отишъл навреме за полета си, макар че дълго след като трябваше да тръгне, те още се…

И сега беше далеч от нея. Това беше първата му командировка в Азия. Три седмици, през които тя трябваше да размишлява и да реши какви са чувствата й към него.

Гейбриел се усмихна. Червените й коси се развяваха, докато вървеше. Джак толкова очевидно… толкова нервно… събираше смелост да й направи предложение за женитба. Тя си представяше как ще го стори — смутено щеше да изтърси някоя глупост от сорта, че двамата вече не са млади. Тя е на трийсет и седем, а той — на четирийсет и две и се срещат от една година, затова…

Джак едва не го направи в петък. Гейбриел позна по очите му. На обяд — в грил бара „Мортън“ на Пето авеню, защото той обичаше пържоли и пържени картофи. Гейбриел му даде подарък по случай повишението. Екстравагантно, скъпо, черно куфарче. И веднага забеляза онзи поглед в очите му. Джак първо измънка, че куфарчето е твърде хубаво за него. Сетне преглътна с усилие и заеквайки започна да й обяснява колко много държи на нея. Той винаги говореше несвързано, когато изразяваше чувствата си. Ако Саймън Бъртън, редакторът и бившият й любовник, не се беше приближил наперено до масата им и не го бе прекъснал, Джак Тафт щеше да й предложи да се оженят. Гейбриел беше убедена в това така, както беше сигурна във факта, че не бе готова да реагира адекватно.

Но Саймън, който привличаше вниманието на всяка жена в заведението, дойде и Джак позеленя от ревност и млъкна.

Слава богу.

И сега Джак бе заминал, а Гейбриел отиваше в Бостън на работна закуска с важните клечки от инвестиционна компания „Фиделити“. Заедно със Саймън. Похотливият натрапник настояваше да я придружи. През цялото време трябваше да отблъсква ухажванията му. Каква досада!

Тя бързо щеше да напише статията за „Фиделити“. Веднага щом се върнеше. После щеше да се залови да разследва друга тема. Джак й бе подхвърлил идея. Само две думи. Не пожела да й разкаже подробности. Той никога не се впускаше в подробности. В края на краищата тя беше журналист, а той — лоялен изпълнителен директор и трябваше да внимава да не предизвика конфликт между различните интереси.