Джо Гарбър - Искам те обесен

Но за уморените очи на Джак архитектурата в центъра на Сингапур не изглеждаше по-екзотична от тази на Сан Франциско. Обикновен делови център — по-модерен от другите, но иначе с нищо по-различен от този на Хюстън, Атланта или Финикс. „Това ли е загадъчният Ориент?“ — запита се той.

Единственото, което привлече вниманието му, беше Мерлион, гротескният национален символ на Сингапур. Огромна, бяла като алабастър статуя на тромав хибрид — наполовина лъв, наполовина риба. Джак не я хареса. Видя му се странна и обезпокоителна. Звяр, обсебен от противоречиви души, обитател на две взаимоизключващи се околни среди, неприспособен към нито една от тях и завинаги обречен на война със себе си. Струваше му се, че статуята може да послужи за подходяща метафора на страната, която символизира — вечно несигурна по въпроса дали е западна демокрация, или източен патриархат.

През това време хищникът в Джак ту идваше в съзнание, ту отново заспиваше, готов да действа, ако имаше нужда от услугите му. Но иначе беше инертен. Имаше различна реакция към онова, което виждаше. Единствената му тревога беше, че градът е твърде ярко осветен и има малко места, където да се скрие, ако се наложи.

Фоайето на „Рафълс“ беше образец на британското колониално величие. Мраморен под, снежнобели колони с орнаменти, висок централен вестибюл, дървени части от лакирано тиково дърво, бавно въртящи се вентилатори на тавана, под които Киплинг, Конрад и Моъм са пили пуншове с ром, портрети с маслени бои на знатни имперски благородници, палми в саксии, тихо тиктакащ стенен часовник, донесен в дните, когато корабите са плавали с платна, и персийски килими с размерите на хандбално игрище. Всичко беше безупречно чисто.

Макар да бе изтощен, Джак осъзна, че няколко нощи в този хотел ще се отразят пагубно на кредитната му карта „Американ Експрес“.

— Добре дошли в „Рафълс“, господин Тафт. Ще кажа на пиколото да ви заведе в апартамента ви — каза администраторът, след като регистрира Джак, даде му ключа и се вторачи в екрана на компютъра. — О, имате съобщение. Ще го намерите на бюрото в апартамента си.

Изведнъж Джак се превърна в друг. Непознат. Свил юмруци скандалджия, каквито най-много мразеше.

Той грабна куфарчето — подаръка от Гейбриел — от стреснатото пиколо, издокарано в бяло ленено сако. И с тих, сърдит и гневен глас алигаторът в него изръмжа.

— Това е мое!

Момчето отстъпи назад и с тънък гласец изписука:

— Да, сър. Разбира се, сър.

Джак притисна куфарчето до гърдите си, все едно прегръщаше жената, която му го бе подарила.

— Ами… Исках да кажа, че аз ще го нося. Естествено, ако нямате нищо против.

— Както кажете, сър.

Пиколото беше уплашено до смърт от изражението, което премина по лицето на новия гост, и погледна администратора, търсейки помощ. Той отвори уста и беззвучно изрече: „Умора от пътуването“. Пиколото кимна.

— Последвайте ме, сър. След минута ще бъдете в апартамента си.

Изумен от поведението си, Джак се изчерви и тръгна след него.

Когато новият гост се отдалечи, администраторът вдигна телефонната слушалка и бързо набра номера на обслужване по стаите.

— Посетителят от двеста и първи апартамент току-що се регистрира. Занесете му нещо, което да му помогне да се отпусне. Хубаво бренди. И поздрави от управата.

Администраторът остави слушалката и вдигна глава. Във фоайето влизаха четирима мъже. Водачът им беше китаец — висок, широкоплещест и хубав. Приличаше на главорез. Беше облечен добре. Панталонът от тропикал, бялата памучна риза и скъпото кремаво спортно сако му стояха много добре. Лицето му изглеждаше познато. Вероятно беше филмова звезда, политик или…

Мъжът свали слънчевите си очила „Оукли“ на стойност двеста и петдесет долара, бръкна в джобчето на ризата си и извади клечка. Ухили се като хищник и я пъхана между зъбите си. И тогава човекът го позна. Чан Джин. Само преди седмица снимката му беше на първата страница на таблоида „Ню Пейпър“. До снимката на убитите.

Администраторът грабна телефонната слушалка и набра друг номер — на охраната на хотела. Не се чу позвъняване. Линията беше прекъсната. Телефонът на охраната беше първото нещо, за което Чан Джин се бе погрижил.

А сега щеше да се погрижи за второто.

— Желаете ли още нещо, сър? — попита пиколото.

— Събуждане — измънка Джак, обграден от лукс, който бе твърде изтощен да оцени.

— В колко часа, сър?

— Девет и трийсет.