Джо Гарбър - Искам те обесен

Но парчетата от мозайката се подредиха едва когато Джак нахлу в апартамента й и зададе въпроса си. По-късно той й обясни разсъжденията си и целият коварен план се изясни. Първо, престъпен бос като По Кей Сионг не би изпратил хора да го убият в хотел „Рафълс“, без да е мотивиран финансово. Второ, единствените пари, с които Джак имаше работа, бяха на „Ел Би Тек“. Извод, единственият човек в „Ел Би Тек“ в състояние да предостави значима сума на По, беше директорът, отговарящ за Азия, жената, която мразеше Джак и бе накарала Сионг да организира нападението.

Трето, щом бе изпратила Сионг да го убие, Денис не би си губила времето да слага наркотици в куфарчето му. Това не беше необходимо, щом По й беше съюзник. Четвърто, тя не бе имала възможност да пипа куфарчето на Джак. Извод, никой от „Ел Би Тек“ нямаше метода, мотива и възможността да го натопи.

Затова наркотиците биха могли да попаднат в куфарчето, преди Гейбриел да му го подари. Шесто, само някой, който имаше достъп до кабинета й, е имал възможността да пипа куфарчето. Извод, някой от списание „И Пи Ес“ имаше мотив да се опита да отстрани Джак от пътя.

Кой би могъл да бъде? И защо?

Тъй не бе обяснил защо, макар че, освен ако Оливия не грешеше, бе обсъдил този въпрос със засрамената Гейбриел. При това надълго и нашироко. Като имаше предвид последвалото гузно държание на Гейбриел, Оливия подозираше, че младата й приятелка е имала, ами да речем, връзка със Саймън по-скоро, отколкото твърдеше. И това несъмнено беше мотивът на бившия й любовник да иска да премахне Джак.

Никой от тях не можа да направи нещо по въпроса за вината на Саймън. Случаят беше потулен. От Държавния департамент се появиха господа, всички до един завършили Йейл. Забраниха на Оливия, Гейбриел, Джак и Саймън да говорят за онова, което действително се бе случило. Употребиха традиционните изрази като „националния интерес“, „упълномощени сме от най-високо ниво“, „нашия най-добър приятел в Югоизточна Азия“ и други подобни празни приказки. И още едно изречение, след като линейката откара Саймън в болницата. Думите много се харесаха на Джак. „Оставете господин Бъртън на нас.“

Не беше ясно какво имат предвид, докато доста неочаквано Саймън не реши да се върне в родната си Австралия. За съжаление самолетът му се повреди, докато летеше над Тихия океан, и той бе принуден да кацне в Сингапур, където млад сержант на име Харолд Лиунг откри, че той е скрил в багажа си шише със сто и петдесет хапчета „Екстази“. Във вестниците пишеше, че може да го пуснат под гаранция след петнайсет години…

Оливия си позволи да се усмихне. „Е, всичко е наред, щом свършва добре“ — помисли тя, поднесе към устните си чашата с шампанско и шепнешком благослови младоженците и онези, които се надяваше, че скоро ще се оженят.

След като побъбри с представителите ни Държавния департамент, които настояха да придружат Джак до Сингапур, тя излезе от залата и отиде да потърси съпруга си. Предполагаше, че той се разхожда из красивите градини на хотел „Рафълс“, ожесточено пуши пура и сипе ругатни върху всеки член на сингапурското правителство заради забраната да се пуши в затворени помещения.

И както винаги щеше да се нуждае от утехата на любящата си съпруга.

— Не беше необходимо да я целуваш така — изрече през зъби Гейбриел.

— Само исках да ядосам Чан — излъга Тафт. Напоследък все по-лесно лъжеше.

— Е, ядоса и мен.

„Хубаво“ — помисли той, но не го каза и отброи поредната безобидна лъжа, на която му повярваха. Пристрастяваше се към измъкването с лъжи. Трябваше да направи нещо по въпроса.

— Добре, съжалявам. Но не очаквай да се извиня на онзи кучи син.

— О, Джон! Трябва да се сдобрите. Да бъдете приятели. Забрави онова, което ми каза за него. Пък и той вече не е полицай. Не може да ти стори нищо.

— Мислиш ли? Не видя ли какво му подариха колегите за сватбата и за пенсионирането?

— Не.

— Карта за доживотно членство в Националната оръжейна асоциация. На него и на нея.

Гейбриел изсумтя презрително и шампанското предизвика сълзи в очите й.

— Добре ли си? — попита Тафт.

— Да.

— Струва ми се, че плачеш. Разчувстват ли те сватбите?

— Не. Да. Понякога.

Той сключи ръце зад гърба си и леко се залюля.

— Ами по въпроса за сватбите, Гейбриел, искам да те питам нещо.

Тя се усмихна.

— Предложение ли ще ми правиш, Джон?

— Разбира се, че не — светкавично отговори той.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?