Джо Гарбър - Искам те обесен

Господи, колко му харесваше това! Също като в добрите стари времена. „Кой е най-добрият? Кой е номер едно?“ И той уби още един главорез.

Да, известно време бе изоставил старите си навици и методи и правеше грешки. Но вече нямаше да бъде така. Ченгхуанг се бе върнал и както винаги щеше да се справи. Шайката на По щеше да бъде унищожена, Тафт — спасен, а Чан — реабилитиран. Да, той щеше да го направи. Стреля и мишената му се претърколи на земята.

И всичко, което трябваше да стори, когато това свършеше, беше да убеди Тафт да се включи в играта. Нямаше да е трудно. Негодникът даваше надежди. Явно го биваше. Сродна душа. Да, щом се отървяха от боклуците на доковете, Тафт трябваше да се вслуша в гласа на разума.

И като стана дума за Тафт… Той се бе изправил в цял ръст и крещеше:

— Страхотно е!

Чан се ухили широко, но след миг усмивката му помръкна. Погледна в каква посока се е отправил кранът и онова, което видя, не му хареса.

— Тафт!

Сърцето на Джак биеше като обезумяло. Чувстваше се отлично. Сякаш във вените му течеше опияняващ наркотик. Имаше усещането, че е с двайсет години по-млад, трийсет пъти по-силен и попаднал в екзалтиран свят на изострена сетивност и неизчерпаема енергия. Беше прехвърлил границата на обикновената лудост. Беше се превърнал в адски огън, бушуващ неконтролируемо. Бе станал всемогъщ, свръхестествен, превъплъщение на божия гняв и ярост. Върколак при пълнолуние. Тигър, дебнещ плячка. Съвършен хищник. Господар на ума и тялото си, по-съсредоточен и бдителен от…

— Внимавай, Тафт! Става напечено!

Джак стисна зъби, сви устни и надникна през прозореца. След крана още тичаха мъже. Най-близкият беше на пет-шест метра от него. Изглеждаше обещаваща мишена. Чудесно. Той можеше да се справи.

— Не там! Отпред!

Джак се обърна, вгледа се и се намръщи. Не разбра какъв е проблемът. Пред крана нямаше абсолютно нищо.

И точно това беше проблемът.

Сионг подтичваше след Чан и броеше труповете. Мечтите му рухнаха. Добри момчета. Лоялни. Ето, приятел от трийсет години паднал в локва кръв. До него лежеше синът на човека, когото По с нежелание бе убил. Обеща да бъде като баща на младежа. И тъпият, но винаги надежден Лин лежеше безжизнен на асфалта.

По, който рядко показваше чувствата си, избърса влагата от очите си.

Джак се вторачи в екрана на компютъра. Менюто предлагаше много възможности, но нито една как да спре крана.

Погледна през предното стъкло. Мъглата бе паднала ниско и стигаше до тавана на кабината. Джак сякаш се намираше в самолет, който се носи към облак и за миг ще потъне в пухкавата му прегръдка. Релсите свършваха след двайсет метра. Малка дървена бариера на червени и бели ивици бележеше края им. Отвъд имаше бетон, неприятен стръмен ръб и огромно пространство вода.

— Тафт, правиш ли нещо там горе?

— Опитвам се!

Прокара пръсти по клавиатурата. Забръмчаха мотори и светнаха лампи. Кранът обаче не спря. Неумолимо се движеше напред с дванайсет-тринайсет километра в час. До края на релсите оставаха осемнайсет метра, а може би и по-малко.

По челото на Джак изби пот, която започна да се стича по лицето му. Къде са спирачките, по дяволите?

Чу се трясък от сблъсък на метални повърхности. Той погледна към левия прозорец. Беше натиснал копчето за спускане на подемния механизъм. Кранът мачкаше контейнери, натрупани по два-три един върху друг.

— Хайде, Тафт, започвам да се изнервям.

„И аз“ — помисли Джак и в същия миг му хрумна нещо, с което щеше да спечели няколко секунди…

Петнайсет метра…

Изчака огромните челюсти на крана да стигнат до контейнера и натисна едновременно F6 и F7. За съжаление контейнерът беше обхванат само от едната страна. Джак изпсува така, както никога не бе правил.

Контейнерът беше със стандартни размери, висок шест метра. „Нисан“, „Тойота“ и „Мицубиши“ бяха преместили производството на камиони в Тайланд. Работната ръка беше евтина, данъците — ниски, а самата страна се очертаваше като най-големият пазар в света за пикапи. Ето защо контейнерът съдържаше части за камионите и тежеше петнайсет тона.

Металният съд изскърца и се заклати във въздуха. Моторът на крана започна да пуши, защото не бе направен да пренася небалансирани товари. Стоманените нитове се откъснаха. Наоколо се разхвърчаха метални отломки. В контролен кабел стана късо съединение и пламна огън. Тежък половин тон мотор „Мицубиши“ се откъсна и полетя към огнената стихия.

Както Джак се бе надявал, кранът забави скоростта. Но както не бе предполагал, кранът започна силно да се тресе…