Джо Гарбър - Искам те обесен

Кабината беше направена от стомана. Навсякъде имаше индикатори. На тавана светеше неонова лампа. На стената бе окачен черен радиотелефон. Вместо командно табло имаше компютър със сив екран. Джак погледна клавиатурата и предпазливо натисна един от клавишите.

Звярът изръмжа. Кранът започна да се движи.

Джак погледна през задния прозорец. В мрака се мяркаха сенки, които държаха пистолети. Идеята да се отдалечи от тях беше добра. Колкото е възможно по-бързо.

Изведнъж чу глас. Враждебен и далечен, гласът прошепна някаква идиотска поговорка като: „Онзи, който обръща гръб и бяга…“. Но това беше само подсъзнанието му.

Той разгледа менюто на компютъра. Всички варианти бяха обозначени със съкращения. Прочете ги внимателно и реши, че компютърната система е лесна. Дори логична. Макар че в момента не беше в настроение да разсъждава.

Натисна друг клавиш и моторът забръмча. Наклони глава и погледна през левия прозорец на кабината. Подемният механизъм се спускаше надолу в мъглата. Изведнъж стъклото се напука, когато отнякъде в мрака изсвистя куршум.

Джак се хвърли на пода. В стъклото рикошира още един куршум.

„Бронирано стъкло? — запита се той. — Разбира се.“ В голямо пристанище непрекъснато ставаха инциденти и контролната кабина трябваше да бъде направена така, че да предпазва обитателя си.

Малка табела близо до пода привлече вниманието му. На метална плочка с яркожълти букви пишеше:

МАКСИМАЛНА СКОРОСТ 14 КМ/Ч

НЕ СЕ ДВИЖИ С ТАЗИ СКОРОСТ БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ!

Отдолу имаше лост. Джак го дръпна. Кранът се разтресе и увеличи скоростта. Джак вдигна глава и погледна през прозореца. Кранът се движеше с дванайсет-тринайсет километра в час. Мъжете още бяха там и държаха пистолети, но не ги използваха. „Не можете да тичате и в същото време да се прицелвате, нали, тъпаци?“

— Благодаря, Тафт. Длъжник съм ти — извика в мрака Чан.

„Пак ли?“ — запита се той и погледна вдясно. Чан Джин беше на десет-дванайсет метра. Беше се вкопчил в жълто-оранжевия стоманен крак на крана. Разгневените въоръжени мъже, които го преследваха, не го виждаха.

— Спаси ми задника, Тафт. Не мисли, че не оценявам това.

„Какво съм направил?“

— Онзи мръсник Тенг ме беше хванал натясно. Ти го прегази. Добре съм те обучил…

„Спасил съм безсмисления му живот? По дяволите!“

По външната страна на кабината рикошира куршум. Джак усети, че лицето му се зачервява от гняв. Отвори прозореца и изкрещя:

— Чан, гадно копеле!

— Не се тревожи. Ще те измъкна от тази бъркотия.

— Кой? Ти ли? — с необуздан гняв изрева Джак. — Ти ли ще ме измъкнеш от тази бъркотия? Ако не беше ти…

— Млъкни, Тафт, и слушай внимателно. Както вече се опитах да ти кажа, ти си невинен. Затова легни на пода, където ще бъдеш в безопасност, и… Моля те, Тафт, не насочвай онова нещо към мен.

Самодоволният, арогантен, наперен, расов мъжкар. Той е силен, мъжествен, сексапилен и макар да мислите, че всичко това го прави щастлив, не е така. Трябва му още нещо. Той не може да е горд, ако ти не си унизен. Не може да се чувства добре, ако ти не си зле. Не може да е весел, ако ти не си потиснат. Той иска всичко, което ти имаш. И взима онова, което иска. И ако жена предпочете теб вместо него…

Джак бе пристигнал по-рано на летище „Ла Гуардия“. Обади се на Гейбриел в редакцията. Отговориха му, че тя току-що телефонирала. Щяла да си вземе свободен следобед и ако някой я търсел, щяла да бъде вкъщи.

Джак реши да я изненада. „Такси! Закарай ме на ъгъла на Седемнайсета улица и Бродуей.“

Докато плащаше на шофьора, той видя Гейбриел, която слизаше от друго такси. Тя залиташе, а Саймън я държеше за задника. Гейбриел явно нямаше нищо против. Кикотейки се, двамата минаха покрай портиера и се запътиха към апартамента й.

Тафт зачака. Обиколи сградата. Накрая портиерът, който го познаваше, напусна поста си. Джак му даваше големи бакшиши и се държеше любезно с него.

— Може и да не ви интересува, но за пръв път виждам този човек, господин Тафт — каза Лу. — Досега не съм я виждал с друг, освен с вас. И знаете ли, мисля, че той я е напил, защото тя е свястно момиче и не… Ами, нали се сещате.

Той знаеше това. Спря такси и си отиде. Не спомена нито дума за онова, което бе видял. Не обичаше скандалите. Но понякога отправяше въпросителен поглед към Лу, докато влизаше в жилищния блок на Гейбриел. Портиерът го поглеждаше сериозно, поклащаше глава и прошепваше: „Не, не съм го виждал отново“. А веднъж промълви: „Няма за какво да се тревожите, господин Тафт. Тогава тя го изхвърли. Псуваше като каруцар. Мисля, че беше грешка. Всеки греши, господин Тафт“.