Джо Гарбър - Искам те обесен

Нещо горещо и вонящо изпръска лицето на Самюъл Лин. Устата му се отвори, а челюстите увиснаха. Той рязко си пое въздух. Предметът разпръска мъгла от вътрешности в гърлото му. Лин затвори очи, защото кръвта ги опари, и ужасен, размаха ръце. Догади му се. Наблизо се чуваше задавянето, плюенето и повръщането на други мъже, видели онова, в което се превърна Тенг.

Лин политна напред. Краката му се плъзнаха върху някакъв човешки орган. На ризата му се лепна пихтия с плътността на топла овесена каша, смрадливи остатъци от богата вечеря. Докато още повръщаше, той се опита да разкъса копчетата и да си смъкне ризата.

— Сам Лин.

Гласът беше смразяващ, глух, сякаш идваше от ледена пещера, и безмилостен като на съдия, произнасящ смъртна присъда.

— Хвърли шибаното оръжие!

Лин избърса лице с ръкава си и положи усилия да отвори очи. Пред него стоеше Чан — черна като абанос сянка в мъглата, осветен в гръб, сложил ръце на кръста си. Държеше револвер. Сам вдигна пистолета си, зареди и допря пръст до спусъка.

— Казах, хвърли оръжието — монотонно и безчувствено изрече Чан.

Автоматичният пистолет подскочи в ръката на Лин. Ушите му заглъхнаха от пронизителния трясък. Той се усмихна, после усмивката застина на устните му. Чан още стоеше там, без да е помръднал нито сантиметър. Младото ченге бръкна в кобура под мишницата си и зае позиция за стрелба.

— Спокойно. Това парче месо е мое — измърмори шефът му.

Лин се прицели и отново стреля.

Дяволското ченге беше неуязвимо. Самюъл Лин стисна ръкохватката с две ръце, насочи пистолета и отново стреля. Чан изсумтя и се засмя. Беше невредим.

— Сам, това армейски колт ли е?

Четвърти изстрел. Куршумът проби боядисан в сиво контейнер с надпис „Митцуи-ОСК“. От дупката бликна кафява течност.

— Знаеш ли, Сам, това е най-тъпото оръжие, което можеш да използваш. Добрите стрелци като мен се смятат за късметлии, ако уцелят с един от пет куршума центъра на мишената с този боклук. Повечето хора са щастливи, ако изобщо успеят да улучат мишената.

Мигайки, за да предпази очите си от стичащите се от челото му капки пот, Лин бързо стреля три пъти. Куршумите рикошираха в бетона.

— Цевта е твърде тънка и вибрира — добави ченгето и тръгна към него. Приличаше на самата смърт, олицетворение на отмъщението и ангел на възмездието за грешния живот на Самюъл Лин.

— Да ти го начукам, Чан — извика бандитът и отново натисна спусъка, макар да знаеше, че е безсмислено. Осъзна колко е подходящ прякорът на Чан. Истински дявол.

— Хал, намери онези клоуни от пристанищните власти и им кажи да евакуират цивилните.

Лиунг се изправи и отвори уста да каже нещо. Лин насочи пистолета към него, но не го уцели.

— Шефе…

— В сенките се крият още боклуци. Доведи и подкрепления. Хайде, побързай. А, да. Не забравяй да повикаш и телевизионните станции.

Как бе възможно Чан да стои там и да говори толкова спокойно? Сам Лин стреляше по него. Той не му обръщаше внимание, сякаш изобщо не го интересуваше. Нямаше по-голям позор от това. Бандитът стреля отново.

— Последен шанс, Сам.

Чан беше само на осем метра от него. Нямаше начин Лин да не улучи. Той го знаеше и пак стреля. В същия миг в дебелото, кръгло лице на Сам се забиха двайсет и една сачми, две от които в дясното око. Светът стана аленочервен като червило на устните на леснодостъпна жена. Още двайсет и една стрелички, по-остри от игли, пробиха гърдите му. Той политна назад и започна да крещи, когато друг пронизващ водопад разкъса рамото му сякаш с оловни нокти. Четвъртият залп го уби, а последните два отидоха напразно, но освободиха място за ново зарядно устройство в револвера на Чан.

Части от човешко тяло. Кръв. Мирис на смърт. Трима убити гангстери. Обикновените хора не знаеха колко добре те кара да чувстваш това.

Чан Джин се изпъчи и пое дълбоко дъх. Болка ли? Каква болка? Счупените ребра бяха дребна работа, дори не му причиняваха неудобство.

Тук имаше мишени за гнева му. Хора, които ненавиждаше и заслужаваха да умрат.

Той беше роден за това. Враговете му също. Нямаше съмнение какъв ще бъде крайният резултат. Дяволското ченге Ченгхуанг, пазителят на градовете и управителят на ада, отново вършеше работата си.

Контролните уреди на крана бяха съвсем нови и непознати. Джак не бе виждал такива неща. От деветнайсетата до двайсет и първата си годишнина той бе работил на кран. Тогава имаше само лостове и голямо колело с дръжка отстрани. Сега всичко беше електроника.