Джо Гарбър - Искам те обесен

Нео се върна в будката и затвори вратата.

— Ще трябва да го застреляме, Хал — прошепна Чан. В гласа му прозвуча въодушевление.

Той се бе проснал под колата, а Лиунг клечеше отзад.

— Натам вървят нещата, шефе.

— Не виждам друг изход. Копелето се е побъркало. Този път едва не ме улучи.

— Да, шефе. Разбирам. Като се имат предвид разстоянието и условията за стрелба, Тафт е удивително точен.

Говорейки бавно и през стиснати зъби, Чан изръмжа:

— Аз го научих на всичко, което знае.

— Да се прицеля ли в краката му, шефе?

Чан се замисли, после намусено отговори:

— Аз ще го направя. Ако се промъкна по-близо, ще взривя краката му. Гарантирам, че това ще го накара да пусне пистолета.

— Имаш ли представа как да се приближиш до него, шефе?

— В момента не. Мисля, че трябва да го изчакаме да се приближи и после ти…

— Шефе! — Хал вече не шепнеше.

Чан изруга и започна да пълзи назад. В товарния док се включваха двигатели и се запалваха фарове. Светлините се движеха право към колата на Чан.

Контролното табло на мотокар „Хайстър Чалънджър“ не се беше променило много от времето, когато Джак работеше на доковете в Ню Джърси. Сингапурците използваха модел X155, огромни чудовища, които вдигаха седем тона и половина. Навремето той не бе карал такива мощни мотокари, но принципите бяха същите, а също и механизмите. Стари бяха и номерата, на които опитните докери учеха новаците. Джак изтича по мокрия асфалт, намери стартера на следващия мотокар и го пусна в движение.

Мъглата се беше спуснала над земята. Приличаше на разпенен покрив над доковете. Протягаше надолу пипала и мигновено ги увиваше около колони, пилони и стълбове с лампи, сякаш опитваше земните благини. После ги плъзгаше другаде.

Мотокарите пронизаха мъглата. С ослепително ярките си фарове приличаха на стадо пасящи животни, бавно движещи се тъпи динозаври, които, без да се замислят, ще смажат всичко, изпречило се на пътя им. Движеха се лениво и подемните им платформи сякаш бяха челюсти, търсещи миризма на мърша. Пневматичните гуми тихо скърцаха и моторите приглушено бръмчаха.

Хал Лиунг се бе качил в мицубишито и търсеше ключа за стартера. Чан му изкрещя да побърза. В отговор ефрейторът изруга.

— Хайде, Хал!

Големите, тежки мотокари можеха да вдигат седем хиляди килограма на височина шест метра. Набираха огромна инерция. Нямаше начин да бъдат спрени.

— Ключовете, шефе! Къде са ключовете?

Двигателите на мотокарите бяха мощни. Подемните платформи можеха да пробият стена. Грамадните колела им даваха възможност да се катерят по стъпала. Всеки момент щяха да смачкат колата, сякаш е кутия от газирана вода, хвърлена на оживена улица.

— Зарежи ключовете!

Светлината на фаровете се отразяваше в мокрия асфалт, хвърляше отблясъци по боядисаните метални контейнери и озаряваше профила на младия ефрейтор от полицията, който беше по-храбър, отколкото бе необходимо.

— Има време, шефе.

Чан потупа десния джоб на панталона си. Нищо. Левият? Също беше празен. Тук нещо не беше наред. Той винаги носеше ключовете и дребните монети в…

На земята блестеше лъскав овален предмет. Пътека от монети водеше към колата. Бяха паднали от джоба му, когато той…

— Бягай, Хал!

— Дай ми ключовете, шефе!

— Бягай!

Чан хукна. Лиунг седеше в мицубишито. Краката му висяха навън. Но тялото му беше наведено към стартера. Платформата на първия мотокар проби бронята на колата, блъсна я наляво и я премести точно на пътя на втория мотокар. Предните колела смачкаха бронята и започнаха да се катерят по предния капак.

Чан се хвърли на земята. Протегна ръце, хвана краката на Хал и го задърпа настрана от пътеката, надалеч от оранжево-жълтите мотокари. Болката в ребрата му беше непоносима.

— Господи, искрено съжалявам, че те обидих… — нареждаше Хал.

Жълтото мицубиши — полицейска кола без опознавателни знаци, се превърна в метални отпадъци.

Нисък, със сипаничаво лице и безличен, Хоми Бхейв можеше да изкара цялата си престъпна кариера като обикновен побойник по улиците на Бомбай. Но се случи така, че той спаси живота на важна личност и когато след няколко месеца правосъдието най-после реши да го накаже по обвинение в нападение с цел убийство, важната личност с помощта на други важни личности отърва Бхейв. Изпратиха го в Сингапур и от време на време Самюъл Лин му възлагаше по някоя поръчка, подходяща за умението му да борави с ножове.

Тази вечер Хоми Бхейв участваше в мисията на братството „Чиу чоу“.