Джо Гарбър - Искам те обесен

Куршумът превърна в прах асфалта на няколко сантиметра от лицето му. Той извади револвера.

Сигурно имаше някакъв номер в стрелбата с пистолет, който Джак не знаеше. Стреля три пъти, но не улучи. И всеки път внимателно се прицелваше в главата на Чан. Но първият куршум уцели решетката на колата, вторият издълба кратер в предния капак, а третият се заби в асфалта.

Джак стисна зъби. Оставаха му само шест патрона.

Проклетият пистолет не беше надежден. Може да го заклещиш неподвижно в менгеме, и тъпото нещо пак ще ръси куршуми където поиска. Той се ядоса.

— Тафт, моля те, хвърли оръжието! — извика Чан, който се бе претърколил под колата.

„Само в съня ти, задник!“

— Трябва да поговорим. Знам, че си невинен. Всичко беше грешка.

„Явно двамата с онзи тип Бригс имат един и същ сценарий.“

— Искаш да го кажа, нали, Тафт? Е, добре, ще го кажа. Провалих се. Признавам. Извинявам се. А сега, моля те, не стреляй по мен.

„Проблемът с пистолета е, че трябва да си близо до мишената. Иначе оръжието е безполезно. И неточно. По дяволите!“

— Хайде, Тафт. Наоколо е пълно с ченгета. Пристанището има своя полиция. Триста и осемдесет души. Бързо ще пристигнат тук и едва ли ще помислят, че онова, което става, е просто недоразумение.

„От друга страна, ако го държа наистина неподвижно и се прицеля добре, може да улуча онзи мръсник. Още един изстрел, и може да ми провърви.“

— Бъди разумен, Тафт. Ако не знаех, че си невинен, щях ли да дойда само с едно ченге?

„Снощи беше сам, приятел.“

— Говори, Тафт. Кажи нещо.

„Да видим сега. Той е на около трийсет и пет метра и аз стрелям ниско. По дяволите! Сетих се какъв е проблемът. Гравитацията! Докато изминава разстоянието, куршумът пада. Трябва да целя по-високо.“

— Трябва да поговорим, Тафт. Ще ти обясня защо стана такава бъркотия. Моля те, Тафт, отговори ми.

— Хей, Чан!

— Да.

В гласа му прозвуча облекчение. Но не за дълго.

— Кажи ми нещо.

— Разбира се.

Нещастният кучи син се опитваше да говори дружелюбно.

— Коя е най-голямата обида на китайски?

Чан дори не се замисли.

— Ко-пао, жи тцу-тцу.

— И какво означава?

— В груб превод — да го начукам на труповете на мъртвите ти прадеди.

— Добре, приятел — изкрещя Тафт. — Това е за баба ти!

По Кей Сионг се обърна по посока на далечната стрелба и направи знак на хората си да спрат. Мъглата обезпокоително бързо се сгъстяваше и заглушаваше звуците. Шумът от тежки машини и ругатните на работниците станаха едва доловими. Ако не бе напрегнал слух, По нямаше да чуе пистолетния изстрел.

Тенг Куоенгми беше зачервен и задъхан. Пушеше твърде много. Според По американците и техните цигари бяха проклятието на цяла Азия.

— Какво има, шефе? — попита Тенг.

Сионг протегна ръка, за да му направи знак да мълчи, и отново напрегна слух. Не чу друг изстрел, нито ругатни или радостни възгласи, макар че мъглата заглушаваше всички звуци. Всъщност сивата пелена беше благословия, защото обвиваше всичко в саван от тишина и невидимост, а това беше добре дошло.

— Шефе?

— Да, приятелю. Нещо не е наред. Чухме изстрели. Четири досега. Но не бяха последователни. Имаше промеждутъци. Сякаш стрелецът внимателно се прицелваше и правеше пауза, преди да натисне спусъка.

Тенг изглеждаше озадачен. Лин веднага разбра за какво става дума и рече:

— Това не е Чан.

— Точно така — въздъхна По. — Не е неговият стил. Чан е предсказуем. Той изстрелва бързо колкото може повече куршуми. Ако беше той, щяхме да чуем петнайсет или трийсет изстрела един след друг, нали?

— Тогава кой е?

— Опасявам се, че е господин Тафт. Не предполагах, че ще намери оръжие само няколко минути след нагласеното си бягство, но явно го е сторил. Това затруднява нашата задача тази вечер. Кажи на черноработниците да се разпръснат и да се придвижват предпазливо.

Нео Айк от сингапурската пристанищна полиция отвори металната врата на будката, намираща се на запад от хладилния склад, и наостри уши. Кранът над главата му бръмчеше по пътя си към товарните докове.

На Айк му се бе сторило, че чу звук, неприсъщ за пристанището на Сингапур. Може би беше кола, която отказваше да запали. Или нещо друго.

Не. Не можеше да е това. Сигурно някъде се бе скъсал кабел или кранист бе пуснал на земята товара си секунда по-рано. По всяка вероятност не беше нещо обезпокоително. Когато мъглата е толкова гъста, човек сякаш има памук в ушите. Не чуваш нищо и разтревожен от тишината си въобразяваш, че долавяш различни звуци.