Джо Гарбър - Искам те обесен

Плащаха му добре и го очакваше щедро възнаграждение.

Наградата за залавянето на Тафт несъмнено щеше да бъде по-голяма от онази за ликвидирането на старши офицер Чан Джин. Всъщност почитаемият По Кей Сионг не бе споменал точна сума за живота на Чан. Въпреки това той беше убеден, че цената ще е висока. И тъй като Тафт не се виждаше никъде, а Чан лежеше и пъшкаше от болка пред очите му, Хоми видя в това предопределеност, сякаш съдбата му бе отредила да вземе главата на Чан. Той си представи банкнотите, издуващи портфейла му.

Предпочиташе да действа с ножа си — извито острие, което приличаше на мачете от времето на пиратите в Китайско море. Но в интерес на разбирателството му с По тази нощ той беше въоръжен с израелски автоматичен деветмилиметров пистолет „Голан“. Хоми изтегли назад петлето. В това време Чан Джин извади хромирания си „Сайдуайндър“, натисна спусъка шест пъти и раздроби на конфети корема, слабините, гърдите и лицето на Хоми Бхейв, чиято съдба изненада само него.

Леко усмихнат, По Кей Сионг тихо каза:

— Сега вече мисля, че наистина чувам музиката на Чан Джин. Самюъл, приятелю мой, хайде да маршируваме под ударите на барабаните на старши офицера.

Пистолетът на Хоми Бхейв, неизползван и с десет патрона в пълнителя, се плъзна по мокрия асфалт и се скри между две купчини с контейнери. От сенките изскочи гъвкава женска фигура, грабна го от земята и незабелязано изчезна в мрака.

„Доброто начало е наполовина свършена работа.“ Чан позна купчината окървавена кайма. Беше го видял предишната нощ. Един от убийците на По. Вероятно и другите бяха тук. Както и самият По Кей Сионг.

Това означаваше, че бандитите бяха проследили Тафт до пристанището. Истински божи дар. Богът на комарджиите се бе усмихнал на Дяволското ченге. Чан отново имаше шанс да се спаси от позора. Само трябваше да надхитри По, да спаси американеца и да очисти десетина главорези, после да свика пресконференция.

Адреналинът му се повиши. Болката намаля. Извади от джоба си устройство за бързо презареждане.

„Добрите времена се завръщаха.“

Джак спря и долепи гръб до метален пилон. Изстрелите се чуха някъде пред него. Беше тичал в кръг и се бе върнал при хладилния склад. Проклетите редици с контейнери представляваха истински лабиринт. Мъглата обърка чувството му за ориентация, но не попречи на слуха му. Чу стъпки по асфалта и притеснен шепот на нетърпеливи мъже. Бяха седем-осем и вървяха по пътеката между две редици с контейнери. В ръцете си държаха черни и хромирани предмети, които вече му бяха добре познати.

Джак внимателно се огледа. Намираше се на открито място. Нямаше къде да избяга или да се скрие, нито надежда да се справи с осем бандити с петте патрона, които му бяха останали. Само можеше да се спотайва зад пилона или зад следващия, намиращ се на десетина метра. Всеки момент убийците на По щяха да го забележат.

Той погледна надолу. Беше стъпил върху стоманени релси.

Сетне погледна нагоре.

И видя спасението си.

В будката на Нео Айк се вмъкна някаква жена.

— Хей… — започна той.

— Дай ми телефона.

В ръката й имаше пистолет, а гласът й беше леденостуден и не търпеше възражение. Нео предпазливо посочи черния апарат.

Тя набра някакъв номер.

— Спешен случай. Полицаи са под обстрел. Да. На пристанището. Има десетина главорези. Тежковъоръжени. Старши офицер Чан и ефрейтор Лиунг…

Фактът, че ставаше дума за Чан Джин, беше достатъчен за Нео. Всичко, в което Чан беше замесен, бе твърде опасно за нископлатеното наемно ченге. Той изскочи от будката и хукна да спасява живота си. Зад него нощта се взриви от изстрели.

Джак събу обувките си, напъха ги в джобовете си и тихо започна да се изкачва по металните стъпала. Стараеше се да не диша шумно. Стигна до стоманената платформа и протегна ръка към дръжката на вратата.

Тя се отвори. Не беше заключена.

Той се вмъкна вътре.

Пилонът, на който се бе облегнал, всъщност беше подпорният крак на огромен подемен кран. Висок колкото седеметажна сграда, кранът беше един от двайсетината в тази част на пристанището. Сингапур използваше свръхмодерни кранове за разтоварване на корабите. Произвежданите от „Мицубиши“ великани вдигаха контейнери, тежки четири тона и ги преместваха в складовите площи на пристанището. В дни, когато имаше много работа, крановете постоянно действаха, движейки се на четири стоманени колела със скорост четири-пет километра в час. Пренасяха товари и ги подготвяха за изпращане в далечни страни.