Джо Гарбър - Искам те обесен

Чан гледаше гневно.

— Да им го начукам. Трябва да поставят проследяващи устройства на всеки контейнер и постоянно да осъвременяват картата на диска.

— Добра идея, шефе. Защо не им я предложиш?

Лиунг видя, че изражението му се промени — и не стана по-приветливо.

— По дяволите! Той отново се движи! Кучи син! Ако се вмъкне в някой кораб…

— Ще обявим тревога и ще задържим всички кораби.

— Няма да стане! Всяка година пристанището внася два милиарда долара в държавната хазна. Правителството ще предпочете да остави Тафт да избяга, отколкото да забави търговията. Как да изляза от този лабиринт, по дяволите?

— Наляво, шефе. Между онези две редици. Мисля, че…

Чан превключи на първа скорост, даде газ, после смени на трета. Хал се подпря на таблото.

Фарове пронизаха мъглата. Лампата в колата беше запалена и Джак видя лицето на шофьора.

И застина на мястото си.

Не движението, а неподвижността е изкуството на лова. Вълците наблюдават. Лъвовете чакат. Няма по-съвършен пример за търпение от тигъра.

Зашепнаха първични гласове: в миг на опасност не търси утеха в разума, а по-скоро в примитивния хищник в теб. Логиката е присъща на цивилизацията. Онова, което си учил в училище и всичките условности на гражданското общество са само усмирителна риза за кръвожадния звяр в душата ти.

Ноздрите на Джак се издуха. Той докосна пистолета в джоба си и сви пръсти около извивката на спусъка. Превърна се в сянка в мрака и присви очи, за да се съсредоточи по-добре върху единственото, което го интересуваше — плячката, мишената, врага, жертвата.

Праисторически инстинкти, вродени в мозъка преди три милиона години.

Никога не се беше чувствал така. Никога!

Пълна съсредоточеност и мобилизация. Мисълта и тялото, обединени в едно за постигането на целта. Преследвач, а не преследван. Ловец, а не плячка. Убиец, а не жертва. Чувстваше се все по-добре.

Джак извади пистолета. Беше се стигнало дотам. Не го беше искал. Опитал се бе да го избегне, но то се случи. И той беше достатъчно мъжествен, за да извърши онова, което трябваше да бъде направено.

„Пистолетът не е оръжието, а гневът. Използвай го, контролирай го, насочи го и гневът ще реши всичките ти проблеми.“

Кипящ от гняв, Джак се усмихна.

По радиопредавателя се чу глас. Някой от диспечерите в Главното управление на полицията викаше Чан. Лиунг протегна ръка към микрофона, но Чан го спря. Диспечерът бръщолевеше нещо за Тафт и някакви новини от Съединените щати.

— Станало е произшествие с оръжието. Пистолетът ти е произвел неволен изстрел. Разбра ли, Хал? — изръмжа Чан.

— Да му се не види! — възкликна ефрейторът, когато радиопредавателят се взриви.

Предишната нощ Чан му бе казал как да борави с гранатомета. Не беше трудно да се научи. Насочваш го, поглеждаш през телескопичния мерник и фокусираш кръстчето върху мишената. Истинска магия.

С пистолета беше различно. Оръжието беше късо и леко и нямаше оптически мерник. Джак протегна ръка и се опита да се прицели в лицето на Чан.

Не успя. Колкото и да се стараеше да държи ръката си неподвижна, проклетият пистолет подскачаше и при най-лекото движение или от ударите на пулса и се отклоняваше от целта.

Стисна оръжието с две ръце, приклекна и подпря лакти на мотокара. Промяната беше огромна. Оръжието беше неподвижно и насочено в целта — главата на Чан. Колата бавно се приближаваше към Джак.

Той сви показалец около спусъка. Чан му бе казал, че когато стреля, трябва бавно да издишва въздуха през носа си. Е, Чан беше специалист, а Джак винаги приемаше съвети от хора, които разбират от работата си. Той пое дълбоко въздух и започна бавно да го изпуска.

„Опитваш се да ме убиеш, откакто съм стъпил на този скапан остров, мръснико. Сега е мой ред.“

Натисна спусъка.

Пистолетът изтрещя и подскочи. Дулото се отклони най-малко два-три сантиметра от мишената. Решетката на колата на Чан се взриви на алуминиеви отломки. „По дяволите, не улучих“ — помисли си Джак и веднага се прицели отново.

По Кей Сионг рязко се обърна и се вторачи в мрака, търсейки източника на изстрела.

— Господа — прошепна той, — мисля, че старши офицер Чан обявява присъствието си по твърде предсказуем начин. Смятам, че е близо до хладилния склад. Ако е така, и господин Тафт не е далеч. Побързайте, но не забравяйте заповедите. Тази нощ Чан Джин трябва да поздрави прадедите си, а господин Тафт — мен.

— Мамка му! — изпсува Чан, който се бе хвърлил на мокрия асфалт. — Истински патрони! Само това ми липсваше!