Джо Гарбър - Искам те обесен

Чан млъкна в очакване Лиунг да възрази. Но ефрейторът не го стори. Вторачи се в мрака навън и тихо попита:

— Е, и какво ще правим сега, шефе?

Чан отговори примирено и пораженчески:

— Ще приберем Тафт. Ще го арестуваме, за да го предпазим. Ще те пусна да слезеш някъде. Сетне ще отида в участъка и ще си понеса заслуженото. Ще се опитам да те прикрия, Хал. Но нали знаещ…

Лиунг кимна мрачно. Да, знаеше.

— Добре. Да приключваме с този фарс. Не искам Тафт да се приближава до портите на пристанищните власти. Там има камери, с които проверяват камионите отгоре и отдолу. Ако някой се опита да се скрие…

Лиунг погледна монитора, свързан с проследяващото устройство.

— Шефе, той е почти до портата. Искам да кажа, само на неколкостотин метра… Ами, мисля, че имаме проблем.

Чан гневно се вторачи в екрана и попита:

— Какво има?

— Той е горе, на магистралата, а не долу на шосето.

— Не — изръмжа Чан. — Движи се под Паркуей и пресича…

— Датчикът за надморската височина показва, че е над нивото на земята, шефе.

Чан се намръщи. Протегна ръка и удари монитора отстрани. Показанията на датчика за надморската височина не се промениха. Тафт се намираше на шест метра над земята.

— Това е невъзможно!

— Не, шефе. Той е на Паркуей. Бяга настрани от портата.

— По дяволите! Този проклет компютър сигурно се е повредил. Човек не може да има доверие на електрониката. Казвал съм ти го милион пъти…

— Оградата, шефе! — извика Лиунг. — Оградата на пристанището минава покрай Паркуей! Ей там! На завоя.

Чан изплю клечката за зъби и тресна вратата, после включи двигателя.

— Не мога да повярвам! По дяволите, знаех си, че трябваше да го оставя да го убият!

— О, боже!

— Сега пък какво има?

— Той е отново на нивото на земята, шефе. И този път е от другата страна на оградата!

Стар филм с Ерол Флин. Джак го бе гледал по телевизията, когато беше малък. Филмът беше за парашутисти и сержантът учеше Флин и другите новаци как да се приземяват. Джак не си спомняше диалога. Само как сержантът казваше на хората си да свият коленете и да се претърколят, когато паднат на земята.

Имаше и някакви щуротии за кълбо назад, но той нямаше да скача с гръб от височина три метра.

Приземяването изкара въздуха от белите му дробове. Имаше чувството, че пломбите му ще паднат от зъбите. За разлика от Ерол Флин той не се сви атлетично като котка, готов веднага да скочи, да събере на топка сребристия парашут и да го скрие в храстите. Тупна тежко на земята и се претърколи на лявата си страна. Почувства болка. Инерцията на падането изтласка краката пред раменете му, принуждавайки го да направи салто. Костите му изпукаха и той се пльосна по лице на мокрия асфалт.

— Добре ли си, Джон? — попита женски глас — младежки, мил и нежен.

Джак разтърси глава, за да проясни съзнанието си. Реалността се бе разбила на множество парчета. Вярно, фрагментите се подреждаха, но бавно.

— Удари ли се?

Той се обърна. Пред него се появи невероятно красиво лице — кехлибарена кожа, големи, замислени очи, сочни устни, екзотични скули. Джак затвори очи, сетне отново ги отвори. Тя още беше там.

— Кажи нещо, Джон.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Прелъстителните й устни се разтвориха, но тя нищо не каза.

— Господи, сега, освен всичко друго, трябва да се тревожа и за теб.

Зейтун присви очи. Ноздрите й потрепнаха. Дишаше през стиснати зъби. Отметна назад коси и изсъска:

— Как се осмеляваш да ми говориш така?

— Това място не е за момичета.

— Аз не съм момиче!

— Твърде опасно е.

— Искам да е опасно.

— Изчезвай, жено! Чупката!

— Ти се нуждаеш от мен. От помощта ми.

— Не ми е нужна ничия помощ. Никога не ми е трябвала и никога няма да ми трябва.

Зейтун се обърна и тръгна. Целеустремената й походка говореше, че Джак Тафт никога повече няма да я види.

„Добре — помисли той. — Добре. Постъпих правилно. Накарах я да си тръгне. Сега няма опасност да пострада. Добре.“

Но се бе държал грубо с нея. Гневът, който винаги бе потискал, сега кипеше и беше на път да стане неконтролируем.

„Джейд Лейди“ намали скоростта и се насочи към високия бетонен кей. Кормчията знаеше, че трябва да внимава да не одраска яхтата. По Кей Сионг бе изпращал хора на трийсет метра на дъното на пристанището за много по-дребни провинения.

Самият По стоеше на палубата и тихо бъбреше със Самюъл Лин и Тенг Куоенгми. Ниският, дебел Лин бе загубил веждите и по-голямата част от косата си, които бяха изгорени от експлозиите предишната нощ. Приличаше на щастлив, малък Буда, макар че не беше весел човек.