Джо Гарбър - Искам те обесен

Пристанище Сингапур.

И точно както Джак бе очаквал, магистралата се виеше по брега, издигащ се над нивото на улицата и над оградата.

Можеше да го направи. Можеше да направи всичко. Никога вече нямаше да се съмнява в себе си.

ЛОУЪР ДЕЛТА РОУД

ОСТРОВ СЕНТОСА

ВЪЖЕНА ЖЕЛЕЗНИЦА

Джак рязко удари спирачки. Колата се завъртя и се плъзна по трите ленти. Едва не подмина разклона и успя да завие, вдигайки черен дим и свирейки с гуми. На пътя нямаше други коли. Никой не завъртя волана, за да избегне ученика на нюйоркската школа, представящ се в най-добрата си светлина. Жалко! Джак се надяваше, че някой ще забележи изпълнението му.

Мицубишито взе завоя и се спусна на нивото на улицата. Сега трябваше само да се отърве от проклетата кола, да изтича обратно на магистралата, да пробяга неколкостотин метра и да скочи.

Каква ли беше височината? Четири-пет метра? Не, по-скоро шест. Нямаше да се почувства добре, когато се приземеше. Щеше да изпита болка. Но щеше да го преживее.

Нощта беше идеална за бягство. Въздухът сякаш се бе сгъстил и над земята постепенно се спускаше сива мъгла. Още четвърт час и щеше да забули всичко. И бягайки в мрака, Джак щеше да бъде невидим.

Никой нямаше да го види и чуе. Той щеше да го направи. Щеше да избяга.

А после…

После щеше да се прибере в Щатите и да уреди сметките си. Щеше да се разплати в стила на Чан Джин.

И това щеше да направи.

Зейтун скочи от метрото на спирка „Аутрам Парк“. Компютърен глас предупреди шепата хора на станцията, че последната мотриса за вечерта заминава. След пет минути въртящите се бариери щяха да се заключат и автоматичните врати да се затворят.

Тя хукна нагоре по ескалатора и излезе на улиците на познат квартал — магазините и сергиите около централната гара. Зейтун се бе возила на влак. Пътува на север, към Малайзия. Там имаше роднини, братовчеди, които живееха на двайсет километра източно от Куала Лумпур.

„Вероятно има начин да заведа Джон там — помисли си тя. — Може да се качим незабелязано на някой влак, да избягаме във фермата на братовчедите ми и…“

Малко вероятно. Охраната беше засилена. Граничните патрули проверяваха всеки вагон и всяко купе. Пък и в този час нямаше влакове.

Единствената надежда на Джон беше да се промъкне на някой кораб. И Зейтун щеше да се погрижи за това.

Тя зави на юг и започна да бяга. Над града се спускаше гъста мъгла. Ако по Паркуей имаше коли, сигурно се движеха бавно. Това беше хубаво, защото щеше да има време да се свие на кълбо в канавката, за да не я забележат.

Тя тичаше. Обичаше да бяга. Правеше го всяка сутрин. Сплиташе косите си и обличаше сини спортни гащета и бяла фланелка. Винаги тичаше сама, без да се чувства задължена към обществото. Самотата я ободряваше.

В далечината се чу изсвирване на спирачки, последвано от звука на кола, завиваща по отклонението. Дали това не беше Джон, който излизаше на Лоуър Делта Роуд?

Зейтун започна да бяга по-бързо.

Единствените светлини — мъгляви в далечината — се виждаха над пристанището. Там се работеше денонощно. Щеше да има работници, превозни средства и патрули.

На Джон щеше да му е нужна помощ, за да се промъкне покрай тях.

Тя вече знаеше как да отвлече вниманието им.

Чан удари леко спирачки, намали и насочи колата към отклонението. Светлата точка на екрана показваше, че Тафт е излязъл от магистралата и се движи бавно, все едно върви пеша. В тази част на града имаше само две места, към които можеше да се е отправил — гарата и пристанището. Като се имаше предвид посоката, в която се бе насочил негодникът, изглежда, целта му беше пристанището. В това имаше логика. Последният влак за север бе заминал отдавна. Пък и в досието на Тафт пишеше, че е експерт по транспорта. Той знаеше всичко за корабите и за водния транспорт.

Пристанището.

Чан стисна зъби. Познанията на американеца щяха да му дадат предимство.

Чан взе радиопредавателя, за да се обади на Лиунг… на По Кей Сионг.

Ръката му се вцепени. Наистина ли правеше това? Беше ли способен да изложи на опасност невинен човек?

Имаше ли избор?

Той стисна предавателя — пластмасов и топъл, а не като студен пистолет, насочен хладнокръвно към движеща се мишена. Предавателят беше оръжието на слабите и използването му не беше достойно. Но сега разполагаше само с него, и в случая предавателят можеше да се окаже смъртоносен като всяко друго оръжие, с което бе стрелял.

„По дяволите! Не ми се иска да го правя. Какво ми става?“