Джо Гарбър - Искам те обесен

Сократ: Богатството и бедността. Едното е майка на лукса и безделието, а другото — на подлостта и злобата. И двете пораждат недоволство… Всеки град, колкото и да е малък, е разделен на две — на бедни и на богати. И двете половини враждуват помежду си…

Той не бягаше от страх. Никога вече нямаше да го прави. Вярно, лицето му беше зачервено, а в стомаха му се бе свила голяма топка. Но това не беше страх, а чудовищен гняв.

Онзи садист Чан му бе погодил номер. Не му сложи белезници. Ключът на колата беше на стартера. Гадното копеле го буташе към предната, не към задната седалка. Несъмнено Чан бе запланувал да направи всичко така, че да прилича на опит за бягство. И Джак бе сигурен какво бе намислил да стори после онзи откачен гадняр.

Той се задави и се вцепени, когато усети, че Чан изостава. Мръсникът се бе престорил, че се спъва. За миг нямаше никаква надежда. Сетне, като по чудо, Чан се подхлъзна и му предостави възможност да направи единственото разумно нещо, което можеше да стори — да скочи зад волана и да се махне от онзи ад.

Чан… Господи! Сякаш Джак не бе спасил безполезния му живот там, в тресавището. По дяволите, дори извика медицинска помощ. Но той не оцени това. Проклетият главорез още се опитваше да го убие.

Нито едно добро дело не минава безнаказано.

Коварният шопар дори бе сложил пистолет на предната седалка. „Да, господин съдия. Беглецът беше въоръжен. Разбира се, господин съдия, притесних се, че хората наоколо може да пострадат. Така беше, нямах избор…“

Да го вземат дяволите! Ако Джак отново видеше онзи хулиган, дъвчещ клечка за зъби, пистолетът щеше да му послужи добре. Щеше да пръсне черепа на злобния нацист.

Управлявайки с една ръка откраднатото мицубиши, Джак взе пистолета. Оръжието беше малко, същият модел, който бе оставил в посолството. Допирът до него беше приятен. Сви пръст около спусъка. Почувства се още по-добре.

„Чан, нищожество коварно, как може да си толкова тъп, че да ми оставиш пистолет? Мислиш, че няма да имам смелост да го използвам ли? Дълбоко грешиш. Ще го използвам, и още как, а после…“

Изведнъж се усъмни в нещо и погледна пистолета. „Какво бих направил, ако бях на мястото на Чан?“

„Отговорът е лесен. Щях да оставя незареден пистолет.“

Извади пълнителя.

Не беше празен, тъкмо обратното — пълен с лъскави месингови патрони. Джак се намръщи. „Какво е намислил онзи задник?“ В патроните имаше нещо странно. Джак ги огледа внимателно и лицето му почервеня. Патроните не бяха истински.

Изрева от ярост.

Чан погледна екрана. Светлата зелена точка се движеше към Ийст Коуст Паркуей.

Сингапур беше малка страна, което улесняваше нещата за закона. Човек може да запише на компютърен диск картата на целия остров — магистралите, улиците, сградите. И всичко това беше в таблото на колата На Чан. Свържеш ли американската правителствена световна позиционна система с няколко стационарни антени на земята, ще разполагаш с технология, която може да засече точното местонахождение на когото искаш. Ако плячката ти е в небостъргач, можеш да определиш дори на кой етаж се намира.

Чан с нетърпение очакваше времето — и това сигурно щеше да е скоро — когато законът ще изисква всеки сингапурец да носи предавател, какъвто бе сложил на Тафт. Когато този ден дойдеше, хората като По Кей Сионг щяха да останат без работа.

Но Сионг и без това щеше да остане без работа. Всъщност това щеше да се случи тази вечер.

Чан се изсмя на глас. Нещата най-после приемаха такъв обрат, какъвто той искаше.

Джак удари спирачки. Беше забравил, че проклетите сингапурци карат от лявата страна и се движеше в лентата за изход от магистралата. Превключи на задна и се върна. Завъртя волана, пренебрегвайки факта, че тясното отклонение е еднопосочно. Микробус присветна с фарове. Шофьорът наду клаксона и свърна встрани, за да не се блъсне в него. Джак му показа среден пръст. Беше в настроение да прави такива неща.

Направи рязък завой и препречи пътя на един нисан. Шофьорът удари спирачки. Колата се завъртя и задната й част се блъсна в предпазния метален парапет. „Тъпанар — подигравателно се изсмя Джак. — Трябвало е да си купиш танк.“

Магистралата „Паркуей“ беше пуста. Няколко далечни стопове изчезнаха в мъглата. Беше късно през нощта и всички добри граждани бяха в леглата си. Той даде газ. Мицубишито реагира мигновено. „Сто и четирийсет километра в час? С толкова ли карам? — зачуди се Джак, после настъпи педала до пода. — Сто и седемдесет. Така е много по-добре.“