Джо Гарбър - Искам те обесен

Зейтун бавно прокара пръсти по бедрата, корема, гърдите, шията и косите си. Беше чудесно да докосва тялото си и да знае, че някой може да я види и че поне през тези няколко минути е свободна.

Двайсет и три години Зейтун безропотно се бе подчинявала на законите на едно строго общество и на още по-строга религия. Нищо не й бе носила по-голяма радост от подготовката да наруши всяка норма на обществото, което я бе направило такава, каквато беше.

Голотата и безсрамното удоволствие не бяха идея на Джон. Той й предложи само да изцапа с кал ризата си, да скъса няколко копчета и да започне да вика. Тя не бе споделила с него истинските си намерения, защото предполагаше, че той няма да ги одобри.

Нямаше да одобри и дегизировката й, която бе скрила в един строеж недалеч от американското посолство. Джон строго й бе заповядал да се остави ченгетата да я хванат, да плаче и да твърди, че е безпомощна жертва. Тя се бе усмихнала като истинска мюсюлманка, която винаги се подчинява на заповедите на мъжа, и обеща да го стори.

Но не го направи.

И сега Зейтун бавно се клатушкаше напред-назад пред американското посолство. Бе скръстила ръце на корема си и пухтеше, сякаш изтощена от непривично напрежение.

— Нещо се е случило с американците, а? — попита тя с акцент от бедняшките квартали.

Добре облечена жена я погледна. Зейтун прочете мислите й. „Тази е изпуснала автобуса за Лим Чу Канг, сиромашкото предградие.“

— Там е онзи наркотрафикант, за когото пише във вестниците. Започнал е да буйства — отговори жената, обърна се и се вторачи в ярко осветената, леко димяща фасада на посолството.

— Е, сега са го хванали, а? — поинтересува се Зейтун.

— Погледнете! Това е Чан Джин! — извика жената, сякаш бе видяла рокзвезда.

Зейтун се загледа в посоката, в която сочеше жената. Мъж в тъмносиня униформа и въоръжен до зъби слизаше от мицубиши без отличителни знаци. Сингапурските полицейски коли без маркировка бяха пълна смехория, защото всичките бяха „Мицубиши лансър“ и регистрационните им номера започваха с буквите „QX“.

Чан се обърна към тълпата, ухили се и пъхна клечка между зъбите си.

— Хубав мъж, а? — отбеляза Зейтун.

— И е ерген — въздъхна жената.

Когато видяха Чан, няколко човека, успели да си проправят път до полицейския кордон, се опитаха да пресекат улицата. Редицата полицаи с шлемове ги спряха. Разнесоха се одобрителни възгласи за Чан, ругатни по адрес на наркотрафикантите и предложения екзекуцията на Тафт да бъде публична.

Чан само се усмихна и махна с ръка, после се обърна и бавно, с добре заучена каубойска походка, тръгна между ченгетата от паравоенния взвод за специална тактика и спасителни операции, насъбрали се около посолството.

По челото на Зейтун изби пот. Не би трябвало да позволяват на Чан да влиза в посолството. Това беше американска територия. Полицията нямаше право да влиза вътре. Но ако беше така, тогава защо легендарният старши офицер наперено вървеше към главния вход?

Не беше планирано да стане така. Джон трябваше да е в безопасност в посолството на родната си страна. Дипломатите трябваше да изслушат разказа му, да го свържат с приятелите и адвоката му в Щатите и да го държат далеч от Чан Джин, докато американската полиция намереше доказателство, което да го оневини.

— Преди да го обесят, да го набият с бамбукова пръчка, а? — подхвърли жената и очите й блеснаха.

Тя се държеше снизходително със Зейтун, като след въпроса си добави „а“ — нещо присъщо за простолюдието. Зейтун изпита желание да я зашлеви през лицето.

Уличните лампи светнаха. Съсипаната фасада на посолството стана ослепително бяла, досущ озарена от ярка слънчева светлина. На покрива на един микробус се покатериха двама телевизионни оператори, с тежки видеокамери „Сони“. Трети зае позиция пред посолството. Репортерката застана така, че зад нея да се вижда димящата сграда. Около входа обикаляха и фотографи от пресата, като от време на време изпробваха светкавиците на фотоапаратите си, за да се уверят, че батериите са заредени.

Готвеха се да правят снимки за първата страница на вестниците.

На какво?

Нещо не беше наред. Представителите на медиите бяха отвъд полицейския кордон, а не отзад. Сингапурската полиция не разрешаваше това. Но Зейтун видя, че ефрейторът, младият помощник на Чан Джин, направи знак на репортерите да се приближат и заповяда на командосите от ВСТСО да отстъпят встрани, за да могат камерите да снимат.