Джо Гарбър - Искам те обесен

Зейтун изведнъж се уплаши. Когато залавяха престъпник, полицаите принуждаваха репортерите да стоят на дискретно разстояние от ареста, зад полицейските ленти, и не им позволяваха да се приближат, да тикат микрофоните в лицето на обвиняемия, да задават въпроси и да снимат с фотоапаратите. Това не се допускаше. Ако се опитаха да го направят, чуждестранните журналисти загубваха акредитацията си, а местните — работата си.

Но сега членовете на телевизионните и новинарските екипи бяха в центъра на събитията и се трупаха като стадо говеда, готово да тъпче и мачка. И това беше далеч от установения ред на нещата в благоприличния, добре организиран Сингапур.

Чан Джин планираше нещо ужасно. Зейтун бе убедена в това.

Младият ефрейтор изведнъж си проправи път сред хората от ВСТСО и извика нещо на ченгетата от кордона. Полицаите, които поддържаха реда на Хил стрийт и възпираха тълпата да не се приближава до посолството, мигновено отстъпиха назад. За миг сякаш никой не знаеше какво да направи. После тълпата се понесе напред. Хората блъснаха Зейтун, която се запрепъва по улицата.

Чан щеше да го убие. Това беше единственото обяснение. Джин създаваше предпоставки за бунт. Правителството се страхуваше най-много от масово насилие — звяр, който в Сингапур не бе пускан на свобода от двайсет години. И това беше единствената допустима причина полицията да използва палки, сълзотворен газ и оръжие. В хаоса и бъркотията щеше да изглежда така, сякаш Джон се опитва да избяга. И Чан щеше да има оправданието, което му бе необходимо.

Тълпата стигна до средата на Хил стрийт. Обикновени мъже и жени, покорни сингапурски граждани крещяха, тичаха и се блъскаха. Някои викаха заради самото удоволствие, други ругаеха и настояваха престъпникът да бъде обесен. Невидими зад шлемовете, ченгетата от ВСТСО стояха настрана.

Точно както искаше Чан, новинарските екипи щяха да заснемат всичко на видеокасети. Кадрите щяха да покажат разгневената и неконтролируема тълпа и зараждащия се бунт. И арестант, който може би ще се опита да избяга. А Чан Джин го спира с един-единствен изстрел.

Зейтун не можеше да направи нищо, за да предотврати това.

Възглавницата се плъзна надолу под корсета й. Тя пристегна ластика на широкия панталон. Вече не се движеше по собствена воля и не можеше да се обърне нито наляво, нито надясно, само се носеше, притисната от тълпата разярени граждани, които бяха надушили кръв и се надяваха да бъдат близо до мястото на убийството.

Бе чувала, че в миналото са ставали такива неща. И обикновено Чан Джин е играл главната роля. Той имаше подход към журналистите и когато залавяше нарушител, обичаше представителите на медиите да са около него.

Улицата беше блокирана. На север, където Стамфорд Роуд се пресичаше с Хил стрийт, имаше ченгета. Лампите на две дузини полицейски превозни средства — коли, микробуси и камиони — пулсираха с бели, червени и сини светлини. Блесна още една редица улични лампи. Зейтун беше на тротоара пред американското посолство. Тълпата я бе изтласкала най-отпред.

На вратата се появиха трима души. Прожекторите се насочиха към тях и се фокусираха върху Чан Джин, Джон Тафт и висок западняк с квадратна челюст, когото Зейтун виждаше за пръв път. Тълпата започна да реве. Чан показа хищните си зъби. Джон мигаше, заслепен от силната светлина.

От тълпата се откъснаха неколцина мъже — единият в костюм, другите, облечени не толкова официално. Гласовете им бяха пронизителни, но думите — неразбираеми. Чан и Джон се бяха отдалечили на пет-шест крачки от посолството. Високият западняк вървеше след тях. Бягащите мъже се сблъскаха с групата журналисти, наобиколили посолството, и се опитаха да минат през тях. Скъп фотоапарат „Никон“ падна на земята, а статив с нагорещили се прожектори политна напред. Горещото стъкло експлодира и опари хората наоколо. Репортерка замахна с микрофона и удари по главата единия от мъжете. Той протегна ръка и я блъсна в гърдите. Червена количка с безалкохолни напитки описа дъга във въздуха и разплиска сода с цвят на карамел. Не уцели Джон и рикошира в стената на посолството.

Младият ефрейтор започна да крещи заповеди. Ченгетата от ВСТСО изведнъж се раздвижиха. Вдигнаха палките, сложиха щитовете пред гърдите си и с безпощадна прецизност се врязаха в развилнялата се тълпа.

Времената, които всички искаха да забравят, се завръщаха в Сингапур. Кръвопролитията, писъците и опиянението, предизвикани от безразсъдното насилие, отново властваха по улиците, сякаш никога не бяха изчезвали, а се спотайваха някъде, потиснати, но не и изкоренени, защото и най-бруталните пориви, въпреки жестокостта си, са човешки емоции като всички останали.