Джо Гарбър - Искам те обесен

Чан блъсна Джон към мицубишито без отличителни знаци, с което беше пристигнал. Зейтун видя нетърпеливото изражение на лицето на старши офицера и разбра, че той е готов да направи онова, което е запланувал. Тя изпищя. Ревът на тълпата и стъпките на маршируващите командоси заглушиха вика й.

Десетина мъже, обзети от безумие и въодушевени от делириума на бунта, бутнаха няколко пъти микробус на новинарски екип и го събориха на земята. От покрива скочиха двама оператори и се приземиха пред щитовете на маршируващите командоси.

Чуха се псувни, изпълнени с омраза, викове от болка. Това бе воят на гладна глутница, тръгнала на лов. Всеки момент някои щяха да извадят оръжия и Чан щеше да постигне онова, което искаше.

Джон се наведе, за да се качи в мицубишито. Чан се спъна, залитна и изостана назад. Всичко беше номер. Зейтун ясно видя това. Никой не докосна Чан. Джон дори не раздвижи ръце.

Чан се престори, че е ударен, и залита. Джон загуби равновесие и протегна ръце към вратата на колата. Беше объркан и на лицето му бе изписано колебание. Пистолетът в ръката на Чан беше готов. Джон беше с гръб към него и се качваше в колата. Офицерът насочи пистолета надолу, притвори лявото си око и се прицели. Двама от хората на ВСТСО се откъснаха от редицата, пуснаха щитовете и хукнаха към Джон, Чан и мицубишито.

Озверялата тълпа ревеше в един глас — вика на свободата.

Всичко преминаваше пред очите на Зейтун като на забавен каданс.

Джон беше почти в колата. Изражението му се промени. Вероятно изпита надежда. Чан сложи пръст на спусъка. Зейтун беше на пет метра, но не можеше да стигне до него. Чан натисна спусъка.

В същия миг обаче се подхлъзна и падна по гръб на земята. Куршумът излетя високо във въздуха.

Джон превъртя ключа на стартера и отпусна тежестта си върху педала за газта. Задната част на колата поднесе и блъсна едното от двете ченгета от ВСТСО. Той направи задно салто. Другият се опита да се прицели в мицубишито. Тълпата се втурна към автомобила. Един от размирниците удари с юмрук по предното стъкло и счупи и него, и костите си. Виковете му бяха толкова силни, че дори ревът на екзалтираната тълпа не успя да ги заглуши. Джон изчезна в мрака.

— Мина ли номерът, шефе? — прошепна Хал Лиунг, поглеждайки през рамо, за да се увери, че никой не ги чува.

Чан направи гримаса и пристегна медицинския корсет. Беше се разхлабил, докато той се преструваше, че пада. И ребрата го боляха адски.

— Да, Хал, мина.

— И какво ще правим сега?

— Аз ще се кача в моята кола, а ти — в твоята. Ще включа предавателя и господин Тафт ще се превърне в примигваща точка на екрана.

— Той няма да може да махне проследяващото устройство, нали?

— Не. Ще му трябва длето, за да го изкара от тока на обувката си.

— Тафт не забеляза нищо.

— Не. Поставих устройството, когато го блъснах.

Лиунг кимна уморено.

— Тогава по-добре да се качвам в колата.

— Да. Само ми дай няколко минути, когато потеглим. Веднага щом разбера накъде се е отправил негодникът, ще ти съобщя координатите по радиопредавателя.

— Сигурен ли си, че По Кей Сионг ще подслушва честотата?

— Убеден съм. Знам и какво ще направи с Тафт.

Зейтун разгледа картата на метрото. До пристанището имаше две станции в южна посока.

Следобед двамата с Джон бяха говорили надълго и нашироко кой е най-добрият път за бягство от Сингапур. Имаше само две възможности — посолството и пристанището.

В посолството му скроиха номер. Пристанището беше единствената му надежда. И той сигурно се бе отправил натам.

Зейтун чу, че мотрисата спря на перона, изплю топчетата памук и хукна към въртящите се бариери.

Джак шофираше уверено. Знаеше къде отива. Към пристанището. Там щеше да се качи на някой кораб и да избяга от Сингапур.

После следваше дългото пътуване до родината.

Щеше да успее. Щеше да се върне в Ню Йорк. При Гейбриел. Да.

Искаше да обсъди нещо с нея.