Джо Гарбър - Искам те обесен

Той се усмихна мрачно. Чан бе пропуснал нещо. Важна информация се бе изплъзнала от онзи негов закърнял орган с размера на грахово зърно, който се наричаше мозък. Вярно, Чан го претърси. Провери дори обувките и чорапите му. Но не прегледа съдържанието на джобовете му. Тъпакът чу дрънчене на монети и не си направи труда да бръкне вътре. Клоунът бе забравил какво се бе случило предишната нощ, не бе помислил за факта, че Джак му даде пистолет, зареден с един-единствен патрон, и беше твърде недосетлив, за да се запита какво бе направил Джак с другите патрони от пълнителя.

„Трябваше да ми зададеш този въпрос, приятел.“

Защото ако беше достатъчно умен, за да се запита какво е станало с боеприпасите, Чан вероятно щеше да се сети и какъв е отговорът. Джак бе пуснал деветте патрона при монетите в джоба си. По-късно несъзнателно ги премести в сините джинси, които му даде морският пехотинец от охраната.

И сега патроните бяха в джоба му. Много скоро безполезният пистолет, който Чан му бе подхвърлил, щеше да влезе в употреба.

Чан съзнаваше, че да даде на Тафт пистолет, зареден с празни гилзи, и да го изпрати при По и главорезите му, е много гаден номер. И се гордееше, че го измисли.

Той се изкикоти, като си представи как Тафт напразно стреля с халосните патрони. Негодникът щеше да отвлече вниманието на момчетата на Сионг, докато Чан и Хал — Дяволското ченге и син — заобиколяха в гръб бандитите и ги заловяха. „Горе ръцете. Арестуван си. По какви обвинения ли? Разбира се, По, ще ти ги кажа. Въоръжено нападение, незаконно притежаване на оръжие, опит за убийство. Двамата с Хал сме свидетели, а също и нашият приятел и съюзник господин Тафт. Този път ще опереш пешкира, скапаняк.“

По дяволите, нямаше начин да не успее.

Макар че Тафт можеше да бъде убит.

А може би щеше да оцелее. Информаторите твърдяха, че По е обещал голяма награда на онзи, който залови Тафт жив. Според Чан престъпният бос се бе изложил толкова много в Сунгей Було, че само смъртта на Тафт не би била достатъчна да възстанови достойнството му. Сионг вероятно искаше да го закара някъде и да го накара да крещи от болка няколко часа, дни или седмици и едва тогава да пререже гърлото му. По правеше такива неща.

Не. Тафт щеше да щрака с безполезния си пистолет, но бандитите нямаше да стрелят по него.

Може би.

А може би нещата щяха да се развият по друг начин. Момчетата на Сионг можеше да се изнервят, когато Тафт започнеше да натиска спусъка. Един-двама можеше да се ядосат дотолкова, че да отвърнат на изстрелите. В такъв случай…

Независимо дали Тафт щеше да умре, или да живее, гениалният план на Чан щеше да се осъществи. Всъщност може би щеше да е по-добре, ако Тафт изчезнеше. Тогава нямаше да се налага Чан да го заплашва с обвинения в незаконно притежаване на оръжие и отвличане и да се тревожи, че американецът няма да изпълни задълженията си по сделката, веднага щом научеше, че обвиненията няма да издържат.

Пък и Чан щеше да арестува По за убийство. А това беше по-тежко обвинение от въоръженото нападение.

Сви рамене. Съдбата на Тафт беше в ръцете на боговете. Стига да арестуваше Сионг и американецът да не пречеше на умело подготвения сценарий, на Чан не му пукаше дали нещастното копеле щеше да живее, или да умре.

Наистина ли беше така?

„Не, по дяволите. Хей, Тафт, животът е труден, а после умираш. Добре дошъл в моя свят.“

Чан погледна екрана. Беглецът се бе отправил на запад по Паркуей. В това нямаше логика. На запад нямаше път за бягство. Нищо, освен няколко парка за туристи, студио на открито, където Хонконг правеше тъпите си криминални филми. После следваше краят на пътя. Достъпът дотам бе забранен. Имаше предупредителен знак, висока ограда с електрически ток и кучета. Нарушителите ще бъдат застреляни. Национален военен резерв на Сингапур.

Не можеш да избягаш от острова, ако се движиш на запад. Трябва да вървиш на изток. Там имаше пристанища за яхти и малки фериботи до Пулу Убин и другите острови. Можеш да откраднеш лодка, да преплаваш протока и да стигнеш до Малайзия или надолу на юг, до някой от островите около Суматра. Така би постъпил един умен престъпник. Но Тафт, да го вземат дяволите, не беше умен престъпник. Той изобщо не беше престъпник, а невинен гражданин.

Лицето на Чан помръкна.

Невинен гражданин…

Висока ограда от мрежа. Безкрайно пространство от докове, чезнещо в мрака. Кораби. Светлините им — неясни ореоли в спускащата се ниско мъгла. И товарни контейнери, големи колкото вагони, наредени един до друг, докъдето ти стига погледът.