Джо Гарбър - Искам те обесен

— Не и за мен.

— Нали чу жалките му преструвки и превзетия диалог между Чан и подчинения му. — В гласа на По прозвуча презрение: — О, шефе, кажи ми силно и бавно координатите на обвиняемия. Дрън-дрън! Съмняваш ли се, че онези детински измишльотини означаваха нещо друго, освен да ни предадат човек, когото Чан изгаря от желание да хване?

— Да — изръмжа Тенг. — Чан знае, че имаме скенер и подслушваме.

По въздъхна дълбоко и се вторачи в мрака. В мъглата застрашително се извиси товарен кораб, закотвен до пристана. Кормчията на Сионг завъртя кормилото, насочвайки яхтата леко надясно.

— Тази вечер оплаквам сянката на човек, който беше наш непримирим враг. Най-сетне възрастта притъпи острието на мисълта на Чан Джин. Лисичият му ум вече не изпреварва противниците му. Не мислиш ли, че това е тъжно?

— Не особено.

— Тъжно е. Въобразявайки си, че е ловец на тигри от отдавна отминали времена, Чан устройва капан на жертвен агнец на име Джон Тафт, чието блеене ще привлече плячката. Такава прозрачна стратегия би успяла, ако тигрите бяха по-малко хитри, а той, ловецът, по-безмилостен. Но забележи, Чан е милостив. Ловецът има съвест. С цел да заблуди противника, той се преструва, че не иска да пожертва агнеца и ни съобщава координати, намиращи се далеч от мястото, където е заложен капанът. Чан се размеква. Състраданието, този най-фатален порок, помрачава мисълта му и го кара да греши. — По Кей Сионг посочи апаратурата, осигурена от госпожица Доналд, но твърде полезна, за да бъде препродадена на клиенти в Китай, Северна Корея или Камбоджа, и продължи: — Приятелю мой, ако беше същият като преди, Чан щеше да се досети, че щом ние от братството сме могли да се сдобием с полицейски радиоскенер, тогава сме си осигурили и устройство, което засича системата им за проследяване.

Сионг прокара пръсти по побелелите коси на слепоочията си и погледна яркозелената точка, обозначаваща Тафт.

— Кормчия — заповяда той, — карай към пристанището. Доковете на Танжонг Пагар, надолу към товарната рампа.

Чан седеше прегърбен зад волана. Единият му крак висеше от отворената врата. Лиунг бе седнал до него и бе затворил вратата, без да има особена причина да го стори. Чан извади две клечки от джоба на бронежилетката си. Пъхна едната между зъбите си и предложи другата на ефрейтора.

Той поклати глава. Чан я пусна в пепелника.

Засмука клечката между предните си два зъба, опипа я с език и започна да дъвче върха. Накрая я плъзна в ъгълчето на устата си и рече:

— Ами, кофти.

— Моля?

Чан въздъхна.

— Не можах да го направя, Хал. От двайсет и седем години работя в полицията и съм виждал повече мъртъвци, отколкото можеш да си представиш, но не можах да го направя. Онзи безполезен кучи син е невинен и не мога да рискувам да го застрелят. Не за да спася собствения си задник. Не дори, за да арестувам Сионг. По дяволите! Сякаш имам някакъв шибан морален кодекс. Можеш ли да повярваш?

— Да, шефе, мога.

— Хвърлял съм ги в морето, Хал. Пречуквал съм ги в тресавища и ровове, а двама лежат под пистите на летището. За всеки един, който беше изправен пред правосъдието, има друг, не стигнал дотам. Но независимо дали съм арестувал, или очистил, те всички имаха нещо общо — напълно си го заслужаваха. Никога не съм убивал дисиденти, Хал. Не убивам и невинни хора. И ако ме попиташ дали това ме прави по-свестен от типовете, които съм премахнал, отговорът е „да“.

— Знам, шефе.

— По дяволите, но не искам По да се измъкне. Господи, бих изпил кръвта му. Бях го хванал, Хал. След всичките проклети години той беше в ръцете ми. Щях да изпратя Тафт на бесилката и после — бум! — и По изчезва. Това щеше да бъде справедливо. Би решило проблемите ми и би направило Сингапур по-чисто място. Но би ме превърнало в един от тях. Нямаше да се различавам от останалите самодоволни задници. Но аз съм различен. Не съм един от тях. И не съм подписал шибания социален договор… — Чан, който бе започнал да вика, изведнъж млъкна. Дишайки учестено, той прошепна: — Работата е там, че трябваше да се досетя. Един истински професионалист би ме убил на място. В хотела, в апартамента на момичето, в тресавището… По дяволите, Тафт можеше да ми свети маслото, когато поискаше. Но не го направи. Опита се да ме убеди, че е невинен. Остави ми пистолет под възглавницата на канапето. Превърза раната на гърба ми. Даде ми оръжие, в случай че до мен се приближи крокодил. Така ли постъпват лошите момчета? Разбира се, че не. Затова, знаех ли, че той не е от лошите? Да. Дълбоко в себе си вероятно съм го знаел. — Тонът на Чан се промени и гласът му се изпълни с огорчение. — Въпросът е там, че аз го мразех, Хал. Ненавиждах го толкова силно, че не бях в състояние да мисля за нищо друго, освен… как да го пречукам… и да гледам как кръвта му изтича. А сега… По дяволите, още искам да го убия. Защото ако ме беше надхитрил някой истински престъпник, щях да го преживея. Но Тафт е аматьор. Сионг има право. Правителството също. Трябва да ме застрелят като проклето болно куче.