Джо Гарбър - Искам те обесен

— А Чан? — попита Лин, наблягайки на въпроса, като дръпна назад плъзгача на автоматичния си пистолет четирийсет и пети калибър.

— Онзи, който го надживее, ще почете паметта му.

По махна с ръка.

— Нашите информатори ми съобщиха, че снощи се е наранил. Има счупени ребра и се движи бавно. Лесно ще се отървем от него.

Лин сви пръсти и се прицели в невидима мишена.

— Отдавна искам да го очистя.

Сионг погледна с леко отвращение автоматичния пистолет. Той бе израснал в епохата на малайските кинжали и коприненото въже — лични оръжия, изискващи деликатно боравене, доближаващо се до изкуство. По смяташе огнестрелните оръжия за жестоки и безлични и предпочиташе да не ги използва.

— Трябва да бъдем сигурни — каза, — че каквото и оръжие да използваме срещу Чан, там трябва да са отпечатъците на господин Тафт. Тенг, би ли обяснил на черноработниците тази необходимост?

Сионг посочи дванайсетте мъже, които се бяха събрали до перилата на „Лейди Джейд“. Единият бе проявил наглостта да пуши на яхтата. По Кей Сионг се постара да запомни името му, за да го накаже.

— Разбира се — отговори Тенг. — А останалите?

— Съобщено им е и са тръгнали. Но според мен ловът тази вечер няма да продължи дълго. Онова, което трябва да бъде направено, ще бъде сторено, когато дойдат. А, виждам, че сме пристигнали. Върви да инструктираш черноработниците.

По млъкна и се замисли за позорното петно, което поведението на господин Тафт бе лепнал върху името му. Отначало убийството на Тафт беше предвидено само като услуга на колега от бизнеса. Сега се бе превърнало в личен въпрос. Фактът, че американецът три пъти се бе изплъзнал от наемните убийци на По, щеше да накара другите Тцунг-ли в Азия да поставят под въпрос водачеството му. А фактът, че Тафт сам унищожи превозни средства на Сионг и личния му автомобил, щеше да ги разсмее. Много неща могат да се преживеят, но подигравките — никога. Това петно трябваше да бъде изтрито. Господин Тафт беше длъжен да плати този дълг и По щеше да го направи по дълъг и болезнен начин.

— И още нещо. Кажи на черноработниците, че По Кей Сионг е настроен благосклонно по въпроса с премията. Наградата за залавянето на господин Тафт жив се удвоява. Но цената за трупа му е намалена наполовина.

Чан спря пред входа на пристанището. От будката излезе пазач в зелен анцуг. Чан показа пълномощното си.

— Полицейска акция.

— Да, сър. Вие сте старши офицер Чан Джин, нали?

Чан угаси двигателя и се ослуша дали в будката на пазача свири радио. Не чу никакъв звук. Пазачът беше добър сингапурец, изключително дисциплинирана бяла мишка. Не би отвличал вниманието си от задълженията, слушайки музика или новини — онова, от което в момента Чан се опасяваше. Това означаваше, че пазачът не знае какво се е случило преди петнайсет минути пред американското посолство и следователно няма да се досети защо Чан е на пристанището.

— Да. Вдигни бариерата.

Пазачът кимна.

— Има ли някакъв проблем, сър? Да се обадя ли на пристанищната полиция?

— Да — отговори Хал Лиунг.

— Не — възрази Чан, който и при най-благоприятните обстоятелства не одобряваше наемането на полицаи от независими агенции.

Пазачът започна да мига. Чан изгледа гневно по-младия си колега. Хал отвори уста да каже нещо, но после се отказа.

— Да не викам ли подкрепления, сър?

Пазачът се запита защо Чан и партньорът му са в пълно бойно облекло.

— Не. Правим рутинна проверка. Двамата. Ще се справим сами.

— Слушам, сър — рече пазачът и отдаде чест.

Знаеше каква е репутацията на Чан и реши, че старши офицерът винаги ходи облечен така. Влезе в будката и след миг бариерата на червени и бели ивици започна да се вдига. Пазачът подаде глава през вратата и извика:

— Още нещо, сър. Не забравяйте, че ограничението за скоростта в двора на пристанището е четирийсет километра в час. Има сензори и аларми…

Гумите изсвириха и стоповете на колата на Чан изчезнаха в мрака.

Джак си проправяше път на юг през лабиринт от контейнери и се опитваше да се успокои със статистическа информация. Всички твърдяха, че сингапурското пристанище е огромно, деветстотин акра. То бе основният източник на непрекъснато нарастващото богатство на страната. Всяка година там се обработваха осемстотин милиона тона товари, тринайсет милиона контейнери, сто и двайсет хиляди кораба и огромни количества стоки. Операцията беше най-голямата и най-ефикасната в света.

Ефикасна. Да, това беше ключовата дума. Сингапур беше безмилостно ефикасна държава. В началото на седемдесетте години, когато Джак изкарваше пари за обучението си, работейки нощна смяна като докер, пет-шест потящи се мъже и един кран в продължение на дванайсет часа се бореха да разтоварят контейнерите от голям кораб. Но сега — поне в Сингапур — тази работа се извършваше от трима души и продължаваше по-малко от осем часа.