Джо Гарбър - Искам те обесен

А в ресторанта в петък, когато Гейбриел му подари куфарчето, Саймън нагло и наперено се бе приближил до масата им и Джак видя в злорадо блестящите му очи и в подигравателната ликуваща усмивка онова, което всеки мъж разбира — „Хей, мухльо, аз чуках твоето момиче и мога да го чукам винаги когато поискам, затова предполагам, и двамата знаем кой е по-добрият“.

Искаше му се да го убие. Но дори не сви юмруци. Както винаги потисна чувствата си и се усмихна. Но още искаше да го убие и ако му се предоставеше възможност, щеше да го направи, без да се замисля…

Но сега Саймън Бъртън беше далеч. От друга страна, Чан Джин, сродна душа на Бъртън, беше наблизо. Същият глас, изпъчени гърди, заядлива, самодоволна усмивка, същите обиди… Същият…

Единствената разлика беше, че Чан е в обсега на пистолета му, а Саймън не е.

Удобна мишена.

Джак подпря пистолета на рамката на прозореца на контролната кабина и се прицели в Чан. Бавно изпусна въздуха от белите си дробове. Вече знаеше как да направи това и го очакваше с нетърпение. Единственото му желание беше да убие коварното копеле, да го направи сега, да го види как крещи, пада, кърви и умира…

— Ти не разбираш нищо, нали, Тафт? По Кей Сионг те иска много повече от мен. — Над главата на Чан изсвистя куршум. Но на него, изглежда, не му пукаше. — Помисли, Тафт. Имаш ум в главата си. Аз съм единственият начин да се измъкнеш оттук.

— Грешиш!

Джак описа дъга с пистолета, намери мишената и накара жертвата си да наведе глава.

— Много добре — извика Чан. — Джон Траволта в „Счупената стрела“. Направи го почти като мен. Остават ти още осем патрона.

— Нужен ми е само един! — каза той и отново се прицели.

— Обзалагам се, че скоро тук ще довтасат още една-две коли, пълни с главорези.

Проклетият дръвник пак лъжеше. Беше истински актьор. Ако Чан си бе направил труда да го изслуша още в началото, щеше да избегне неприятностите си. Но гадното копеле не пожела да го стори. Такива като него никога не те изслушват, а просто те смачкват. Джак бе решил да не се примирява с това. Най-малко с този гадняр.

— Хайде да се опитаме да направим нещо друго. Да сътрудничим на закона. Ако още в началото го бе сторил…

— Сега щях да съм с примка на шията!

— Пак започваш.

Отново се прицели в гърдите на Чан, който се намираше на малко повече от десет метра. Лесна мишена. Ръката му вече не трепереше. Бе овладял изкуството да стреля. „Потисни гнева си. Забрави яростта. Успокой се. Съсредоточи се. Мисли. Търси яснота. Слей се с мишената. Ти си справедливостта и дължиш възмездие…“

— Споразумяхме ли се, Тафт?

Но в Ню Йорк дължеше по-голямо възмездие. Ако застреляше Чан, нямаше да може да се разплати. Виновният щеше да избяга, а той — да умре. „По дяволите!“

— Тафт?

Възрастта се отразяваше на По. Живееше в коленете, изсмукваше въздуха от белите му дробове и прегърбваше раменете му. Това бреме — цената на зрелостта и мъдростта — го правеше немощен, когато трябваше да е силен. Не можеше да бяга повече.

Окуражаваше с викове преследвачите на Чан, но не можеше да тича наравно с младите главорези. Забави крачка и започна да върви.

Физическото безсилие го отчайваше. Скоро щеше да се наложи да се оттегли от активна дейност и да си купи къща в някой приятен курорт на Тайландския залив. От време на време посетители щяха да го почитат с присъствието си. Щеше да бъде сам, но щеше да ходи на гости на внуците си, а те щяха да идват при него само за посрещането на лунната Нова година.

Колко тъжно! Досущ повяхването на цветята в северните страни. По-тъжно и от живителна пролет за човек, който с течение на годините е започнал да се уморява.

Сионг извади снежнобяла кърпа от джоба си и попи потта от челото си. Е, добре, тогава нека тази нощ бъде венецът на кариерата му. Мечтата му все още можеше да бъде осъществена. Братството не само щеше да оцелее, но и да укрепне в съюз, необвързан с жалките граници ни Сингапур. „Чиу чоу“ щеше да се превърне в самостоятелна нация и братството щеше да стане по-велико от малката република, създадена от едновремешния му съперник в игрите.

На пътя му стояха само Чан и Тафт. Лесно щеше да ги отстрани. И това щеше да стане съвсем скоро. Кранът, с който бягаха, се движеше към южния край на пристанището, където По бе закотвил красивата си яхта „Джейд Лейди“. Кранът беше на не повече от сто метра от мястото, където трябваше да спре, защото по-нататък имаше само вода. Петнайсет километра водна шир отделяше бреговете на Сингапур от зловонния остров Суматра. Двамата нямаше накъде да бягат. Краят им беше близо.