Джо Гарбър - Искам те обесен

Единайсет метра…

Той натисна копчето за заден ход.

Контейнерът се измъкна, завъртя се и тежко се стовари на земята. Вцепенен, Джак видя как товарът от петнайсет тона метал издълба кратер в асфалта, застрашително се наклони към крака на крана, в който се бе вкопчил също така втрещеният Чан, и после се сгромоляса назад с адски трясък. Навсякъде се разхвърчаха отломки от настилката. Мъжете, които стояха под него, нямаха време дори да извикат.

Кранът се разтресе като пътнически самолет по време на силна буря. Чудовищната инерция на люшкащия се контейнер и внезапната промяна на посоката на движение го блъснаха, нарушиха центъра на гравитацията му и го запратиха напред.

Седем метра…

Пред крана се разби горящ мотор. Смазката се запали. Пламна буен огън. Искрите падаха върху ризите и косите на главорезите — доскоро дебнещи убийци, а сега — крещящи жертви.

Джак погледна Чан. Засменият откаченяк бе възседнал колелото и се хилеше като самия дявол. В ръката си държеше две черни топки. Поднесе ги една по една към устата си, изплю предпазните капачки и хвърли гранатите към мястото, където объркано се въртяха в кръг оцелелите от малката армия на По.

— Контрол над тълпата! — изрева той.

Кранът стигна до края на релсите, направи на трески малката дървена бариера и се заби в бетона на последния кей в пристанището на Сингапур.

Кормчията на „Джейд Лейди“, който горчиво съжаляваше за съучастничеството си в многобройните престъпления на По Кей Сионг, помисли, че гледката е много красива. Кой би повярвал, че такова огромно нещо — кула от тежка стомана — ще подскочи във въздуха? Кранът приличаше на живо същество, котка, танцуваща на задните си лапи. Дори ръмжеше като звяр. Около огромните тресящи се крака на грамадния кран се разхвърчаха големи блокове бетон. На фона на крана отломките изглеждаха като камъчета. Разкри се апокалиптична картина. Огнени цветя, две ярки експлозии разцъфнаха една зад друга. Венчелистчетата им бяха от силуети на горящи хора. Издигнаха се във въздуха и полетяха като акробати в цирк. Друг смелчага се втурна натам и се претърколи. Лицето му беше на Ченгхуанг, дявола. И тогава кормчията разбра, че възмездието е неизбежно и е настъпил мигът на изкупление за деяния, за които трябваше да се разкае по-рано. Кранът се клатушкаше като пиян човек, залитащ с безгрижна походка. Кръвопролитието наоколо не спираше. Едно от колелата му се откъсна и изхвърча, досущ неволно събута обувка. Накуцващият крак се спъна в ръба на опустошения пристан. Кранът сякаш остана леко озадачен, че не е намерил земя по пътя си, и се наклони напред. Гравитацията привлече масата и тежестта на чудовището и неумолимо го насочи към мостика на „Джейд Лейди“.

Яхтата се разби на трески, а кормчията загина в тъмните води.

Чан стоеше досами водата. Клатеше глава, опитваше се да нормализира дишането си и се съсредоточаваше върху сърдечния си ритъм. Така трябваше да се постъпи след смъртоносна схватка. Това беше състояние на опиянение, еуфория. Но не продължаваше дълго. И отрезвяването беше мъчително. Дори Чан, който знаеше как да преодолее последиците, усети, че пръстите му треперят и коленете му се огъват. Болката в гърдите му, която бе изчезнала от прилива на адреналин, се завръщаше. Той прехапа устни.

После чу стъпки и удивения глас на Тафт:

— По дяволите! Мамка му! Да му го начукам!

Чан изпита задоволство. Не беше чувал Тафт да псува така мъжествено и беше доволен, че американецът има заложби. Без да откъсва очи от водата и говорейки тихо, с почтителен тон, Чан каза:

— Знаеш ли, Тафт, вършил съм много пакости през живота си. Големи. Но никога не съм правил такова нещо. Трябва да призная, че съм поразен.

Чан се усмихна. Чувстваше се добре. В края на краищата Тафт не беше скапаняк. Държа се като истински мъж. Той изпита уважение към американеца, примесено дори с лека завист, и се зачуди как да му обясни ситуацията. „И така, Тафт, искам да те помоля за една малка услуга.“ Не. Не трябваше да го моли. „Слушай, Тафт, мога да те арестувам по редица обвинения…“ Да, заплахата винаги имаше успех. „Но ако се включиш в играта ми, можем да разчистим тази бъркотия.“ Забравяйки, че досега заплахите не бяха оказали въздействие, Чан започна да обмисля детайлите на предложението си.

Докато планираше сценария, Тафт стигна до ръба на пристана, вторачи се в плаващите отломки от онова, което бе сътворил, и след няколко минути мълчание прошепна със странен, молитвен тон: