Джо Гарбър - Искам те обесен

— Не го е направила Денис Доналд.

По се стъписа.

— Тогава кой? — попита Сионг.

Зад него блесна светкавица.

— Тафт го е направил сам! — извика Чан.

Сионг понечи да се обърне, но се отказа и пак насочи револвера към двете идеално осветени мишени.

— Какво? — изкрещя Джак.

— Тафт беше с мен през цялото време — изсмя се ченгето. — Всичко беше нагласено, По. И ти се хвана на въдицата.

— Лъжеш…

— Млъкни, Тафт!

Изведнъж се разнесе изстрел. Този път Сионг се обърна и видя Самсудин — тъмен силует на фона на прожекторите. На десет крачки от нея стоеше телевизионен екип с камера. Тя стреля отново. Чан изсумтя, когато куршумът рикошира в бетона и се заби в десния му прасец. Почувства силна болка. По дяволите, хората, които не можеха да боравят с оръжие, бяха по-опасни. Тафт вече се бе хвърлил на земята. Трети куршум изсвистя някъде в мъглата.

— Жени! — гневно изкрещя По, захвърлил маската на благоприличието.

Тафт грабна беретата и я насочи към него.

— Дай ми пистолета, Тафт!

— Залегни!

— Предаваме на живо от сингапурското пристанище. „Ти Си Ес“, репортер Александрия Уин. Престъпният бос По Кей Сионг…

По насочи револвера срещу Зейтун, после си спомни, че има само два патрона и се обърна към Джак и Чан.

— Измамихме те, По. Ти падна право в капана… — Чан искаше да добави „задник“, за да ядоса Сионг още повече, но телевизията снимаше и трябваше да внимава какво говори. — Невежо същество. — Уместна дума. Книжовна. — Точно както планирахме.

Джак изрева някаква неразбираема ругатня. Беше приклекнал и стиснал пистолета с две ръце, се целеше право в дулото на револвера на Сионг. Това беше най-смелото нещо, което Чан бе виждал. Той намрази Тафт още по-силно. Защо проклетият идиот не стреляше? Чан се досети, че Тафт не знае къде е предпазителят, а стои само на няколко метра от дулото на револвера. По стреля, но вече падаше, защото Самсудин най-сетне бе успяла да се прицели. Чан беше лудо влюбен в нея. Никога не бе изпитвал подобни чувства към друга жена. Сионг падна на колене, изправи се и залитайки, тръгна напред. Тъпакът Тафт още не бе намерил проклетия предпазител. А, да. Най-после. По се олюля. Последният му куршум експлодира в земята и отломките обгориха лицето му.

— Кой? — прошепна Сионг, превивайки се от болка. — Чан лъже. Ти не си го направил. Кажи ми кой беше.

— Мълчи, Тафт!

Снимачният екип се втурна към тях. Сателитът получаваше кадри на живо. Всички в света щяха да ги видят. По се свлече на колене, подпря се на ръце, запълзя напред и падна на земята.

— Кой?

— Затваряй си устата, Тафт!

— Кой? — отново попита Сионг, макар че всъщност не го интересуваше.

И тогава със съвсем тих глас, който Чан се надяваше микрофоните да не доловят, Тафт каза:

— Не го познаваш. Един тип, който чукаше приятелката ми.

— Колко поетично! Нямаше да си жив, ако двама души не искаха да те убият.

— Трима — промълви той. Мислеше за Чан и как да уреди сметките си с него.

Но ченгето вече бе опряло нож в гърба му.

— Репортерите идват — изсъска, — и ти ще мълчиш като риба. Само ще се съгласяваш с всичко, което аз кажа. Ясно ли е?

Изтощен и изведнъж изгубил интерес към онова, което ставаше, Джак вдигна рамене.

— Добре. Както искаш.

После се свлече на колене и започна да повръща. Но това нямаше значение, защото камерите вече се бяха съсредоточили върху лицето на Чан, който сложи ръка на рамото на своя другар, героя Тафт, и започна най-безогледно да лъже.

Докато говореше, му хрумна, че тази нощ все едно бе присъствал на раждане, защото американецът, който повръщаше и трепереше в краката му, беше като прероден и вече не беше същият. Дали щеше да стане по-добър или по-лош, на Чан не му пукаше. Интересуваше го само как да съумее да държи затворена устата на това безполезно копеле, да го качи на самолета, да го изпрати в родината му и повече никога да не го види.