Сидни Шелдън - Ангел на мрака

— Трябва да се връщаш.

Мат се завъртя, прекалено изтощен, за да заплаче отново, но лицето му издаваше отчаянието му. Дори той самият не можеше да повярва какво казва и прави.

— Да, Лиза — прошепна. — Трябва да се връщам. Съжалявам. Време е да се сбогуваме.

Всички бяха съгласни, че господин и госпожа Дейли са чудесна двойка.

Бременността й бе в началото и коремчето едва изпъкваше, но той вечно го галеше нежно и я подкрепяше с безкрайна грижовност през фоайето или навън в слънчевия двор. Понякога той седеше и пишеше там. Друг път двамата преглеждаха списъците с къщи, които местните агенти по недвижими имоти им бяха дали. Също като много други двойки, които идваха тук на почивка, семейство Дейли се влюби в града. Кой знае, може би един ден нероденото им дете щеше да смята това място за свой дом.

Мат вдигна очи от книгата си, когато жена му тръгна към него. Трудно бе решението да се сбогува и да остави стария си живот зад себе си. Едно от най-трудните неща, които някога бе правил. Но като гледаше как жената, която обичаше, прекосява покрития с мозайка под, облечена в широка бяла рокля, с лице, озарено от радост и обещанието на предстоящото майчинство, той знаеше, че бе взел правилното решение.

— Искаш ли да се поразходим? — попита Лиза. — Можем да наблюдаваме залеза от пазара.

Мат искаше.

Искаше го силно.

Мароко беше мечта, вълшебна приказка. Беше мястото, където им бе писано да живеят. Мат взе съвсем малко пари със себе си, когато напусна Съединените щати. Искаше Каси и децата да имат всичко. Това бе най-малкото, което можеше да направи за тях, след като си тръгна без никакви обяснения и само с една целувка за сбогуване. Чувстваше се виновен, разбира се. Последното, което искаше, бе да причини болка на Каси. Но истината бе, че мъжът, за когото тя се омъжи, умря в деня, когато Лиза влезе в кафенето. Мъжът, за когото Каси се омъжи, вече не съществуваше. Най-доброто, което Мат можеше да направи за нея, бе да я остави финансово осигурена. Да й остави и бебето, за което мечтаеха. Синът й също щеше да я утешава. А след всичко това той трябваше да изчезне без следа.

За Клеър и майка му щеше да е по-трудно, разбира се. Мат тъгуваше толкова много заради тях, че почти се изкуши да сподели истината със сестра си, преди да тръгне. Но знаеше, че това би изложило Лиза на риск. Каквото и друго да направеше в живота си, Мат Дейли никога вече нямаше да изложи Лиза на риск. Тя беше неговото семейство сега. Неговата съдба.

Но пък за живота в Маракеш не им трябваха много пари. Лиза бе спестила малко в Бразилия, а и двамата работеха — Мат пишеше анонимно, като журналист на свободна практика, а Лиза преподаваше английски в местно училище и от време на време продаваше някоя от изключителните си картини на богатите американски туристи, които отсядаха в хотели като „Пале Касим“, където Мат бе резервирал скромна стая, докато си търсеха къща.

Разхождаха се из пазара всяка вечер и се опиваха от ароматите му. Сергиите с плодове ухаеха свежо и сладко, а непродадените през деня зеленчуци започваха да загниват от жегата късно следобед. Мръсотия и пот, миризма на хиляди тела, примесена с уханието на див мед и баклава.

За Лиза гледките, звуците и ароматите събуждаха спомен, който всъщност не бе спомен, но й се струваше реален като въздуха в дробовете й и бебето в утробата й. Това беше светът на Мириам, светът от книгата, светът от детството, което никога не бе имала, но бе желала силно. И сега най-после живееше в него, както съдбата й бе отредила. Не извратената жестока версия на съдбата, определена от Франки, а вълшебната приказка с щастлив край, в която се бе омъжила за човека, когото обичаше. Мат, който остана до нея, когато никой друг не искаше да я подкрепи. Мат, който знаеше всичко за нея… е, почти всичко… и който все още я обичаше.

За Мат привлекателността на пазара и удоволствията му беше по-простичка. Това бе лабиринт, гъмжащ кошер с анонимни хора, където човек можеше да изчезне. Беше пълен с живот, топлина, радост и мили отношения, най-чудесното изгнание, което можеше да си представи. Но все пак бе изгнание. Тук се чувстваше в безопасност, защитаван от тълпите и обвит от любовта на Лиза.

— Дай ми ръка. Искам да ти покажа нещо.

Усмихната весело, тя го поведе по тясна павирана уличка към стръмни каменни стъпала. Те се издигаха нагоре в главозамайваща спирала и излизаха на друга тясна уличка. Вляво имаше редица стари пекарни, чиято сладка миризма изпълваше въздуха, после сергии с коприни и дървени украшения с изкусна резба, подобни на онези, покрай които бяха минали на пазара. Вдясно имаше задънена уличка с една-единствена къща, традиционен марокански палат, издигащ се на три етажа.