Сидни Шелдън - Ангел на мрака

Мат пусна книжката, бутна Лиза на леглото и я зацелува с такава сила, че тя едва успяваше да си поеме дъх. Усети тежестта му, силата, страстта. Той отчаяно съдра дрехите й и свали своите, като я хапеше и драскаше като обезумял. Най-после гол, Мат проникна в нея с вик, който бе отчасти агония, отчасти екстаз.

— Лиза!

Това не беше правене на любов, а мъж, който се бореше за живота си. Той я пиеше, вкусваше, вдишваше я като удавник, най-после изскочил на повърхността, отчаяно мъчещ се да си поеме дъх. Не само Лиза се бе върнала от мъртвите. А и старият Мат Дейли, онзи, когото Мат смяташе, че е унищожил в „Уайлдуд“ и погребал в сватбения си ден.

— Мат!

Тя обви крака около него и притисна ръце към лицето му, опитвайки се да го въздържи и успокои. Залюля го като бебе и го укроти с топлината и влагата на тялото си.

— Обичам те! Съжалявам. Обичам те страшно много.

Мат стигна до оргазъм, стискайки бедрата й и тласкайки със свирепа сила. Лиза имаше чувството, че той щеше да премине през тялото й и да изскочи от другата страна, сякаш тя наистина бе призрак. Но потта, горещината и сълзите не бяха сенки. Това съединение на плътта бе истинско. Агонизиращо отпразнуване на живота, също като раждането. После Мат заплака като дете.

— Не ме оставяй. Моля те, Лиза, не ме оставяй! Ще направя всичко.

И тя знаеше, че Мат говори сериозно.

Любиха се отново в продължение на няколко часа, после спаха до здрачаване. Когато се събудиха, Мат поръча закуска — два хамбургера със сирене и пържени картофки — и се натъпкаха здраво. Най-после, към седем, Лиза започна да говори. Разказа му за болестта си. Как след много години най-после успяла да се освободи от нея и вече не вземала лекарства.

— Отначало се страхувах да спра лекарствата. Но докато ги вземах, се чувствах като в мъгла. Сега, за първи път откак се помня, наистина се чувствам като самата себе си.

Разказа му как един симпатичен мъж на име Карлос Ернандес й помогнал да инсценира злополуката, като поставил прост капан за животни в планината, за да изглежда, че тя е паднала в цепнатината, докато в същото време Лиза се криела в пещера на няколко метра оттам. Тъй като единствената свидетелка на падането й била податлива на внушения девойка на деветнайсет години, лекувана и за халюцинации, за Карлос било лесно да върне останалата част от групата в къмпинга и да осигури на Лиза достатъчно време да излезе от пещерата и да се добере до ловната хижа, която бил подготвил за нея.

— Бяхте ли любовници? — засрамено попита Мат.

— Неее — намръщи се Лиза. — Мисля, че той би го искал, но не бяхме. Беше мой приятел. Рискува много, когато ми помогна, и загуби работата си. Но знаеше, че вече съм добре психически, а те не биха ме освободили и след милион години. Особено след като Франки… нали знаеш. Нуждаеха се от изкупителна жертва, която да накажат за смъртта на всички онези мъже. И аз бях жертвата.

— Но си живяла с Карлос?

Тя поклати глава отрицателно.

— Не. Щеше да е прекалено опасно. Той ми даде пари да отида в Южна Америка и да си направя пластична операция. Странно колко лесно е да минеш границата, когато идваш от САЩ. Останах в Бразилия осем месеца. Възстановявах се, а после работих. Когато се върнах, Карлос бе заминал.

— Значи се върна в Калифорния, за да бъдеш с него?

Лиза се засмя.

— Господи, Мат. Каква е тази ревност? Да, върнах се заради него. За да му върна парите, които му дължах, и да му благодаря. Но също така знаех, че трябва да те видя. Беше изключително голям риск, но исках да знаеш, че съм жива.

— Е, вече знам.

Мат стана и отиде до прозореца. Пейзажът на Ел Ей, добре познат и обичан цял живот, сега му се стори странен и заплашителен, сякаш никога преди не бе го виждал.

Само на няколко километра оттук, в безопасно и щастливо място го очакваше Каси. Каси и Брандън, и бебето им. Чакаха. Доверчиво. Милата, сладка Каси.

— Мислиш за жена си, нали?

Мат кимна.

— Бременна е.

Думите изскочиха от устата му, преди да се усети.

— О!

По лицето на Лиза се изписа болка. Досега не бе изпитвала вина, че е с Мат днес. Вярваше, че случилото се е предопределено. Любовта им, връзката им бяха прекалено ценни, за да не бъдат почетени. А и бе живяла без него толкова дълго. Не заслужаваше ли поне един миг щастие?

Но пък бебе? Това беше различно. Каква жена би молила някого да изостави детето си? И какъв мъж изоставяше семейството си? Не и Мат Дейли, това бе сигурно. Мат беше по-добър и Лиза го обичаше точно заради това.