Сидни Шелдън - Ангел на мрака

Той видя как раменете й затрепериха. Знаеше, че нарушава правилата, но не можа да се въздържи. Влезе в стаята й и седна на леглото.

— Не плачи — мило каза той. — Не се налага да виждаш никого, когото не желаеш да видиш. Много от пациентките тук намират контактите с външния свят за трудни.

София се извърна и го погледна с великолепните си шоколадовокафяви очи. Сърцето на Карлос заби учестено.

— Става ли по-лесно? — попита тя. — Имам предвид, с течение на времето?

Не ставаше по-лесно. Всъщност ставаше по-потискащо и задушаващо с всеки час, с всяка минута. Карлос Ернандес бе видял как животът в подобна институция се отразява на хората. Безнадеждността, отчаянието, мисълта, че никога няма да излезеш оттук и това е твоят свят до последния ти дъх, бяха ужасни. Но той не можеше да сподели това със София Баста.

— Разбира се, че става — увери я той.

— Бих се срещнала с него — промърмори София, — ако можех някога да изляза оттук. Ако имах бъдеще или нещо друго, което да му предложа. Но тъй като нямам, би било твърде жестоко да го насърчавам. Мат трябва да ме забрави.

— Опитай се да си починеш — каза Карлос, като я зави с одеялото и нежно погали косата й, преди да излезе от стаята.

Огледа се из коридора, за да се увери, че никой не го е видял. Беше в безопасност. Крило „Д“ бе безлюдно както винаги в дните за посещения.

Карлос Ернандес никога не се бе запознавал с Мат Дейли, но бе убеден, че този човек никога нямаше да забрави София.

София беше незабравима.

Мат Дейли подкара по шосето. Новият му рейндж роувър бе единствената кола на пътя. Навсякъде наоколо се простираше гола пустиня, океан от празнота и прах. Също като живота ми , помисли си той. Пълна пустош.

Светът смяташе, че Мат Дейли е започнал нов живот. И наистина изглеждаше така. След години тежка физиотерапия той се научи да ходи отново и сега използваше бастуна само за опора. Името му рядко се споменаваше в обществото, без към него да бъде прибавено определението „оцеляващ“. Документалният му филм за случая „Азраел“, създаден с мизерен бюджет, тъй като Мат отказа да продаде издателските права, получи вниманието на критиците, макар че не всички бяха възхитени от него. Мат не криеше, че е застъпник на София Баста, и хвърляше вината за убийствата само върху Франки Мансини. Въпреки факта, че съдебните заседатели бяха постъпили по същия начин, мнението му раздразни доста хора, включително Нанси Грейс 17 17 Журналистка, бивша прокурорка, водеща на правно телевизионно предаване. — Б.пр. , която искаше главата на София още от деня на ареста й. По ирония, злобното заклеймяване на „Азраел: истини и лъжи“ от страна на говорителя от „Фокс“ осигури на филма много по-широка публика, отколкото Мат се бе надявал. Разпространяван из Азия, Европа и САЩ, филмът постигна страхотен търговски успех. Мат Дейли бе повече от оцеляващ. Той беше богат и преуспяващ победител.

Никое от тези неща обаче нямаше значение.

Не беше очаквал Лиза да го приеме днес. След четири години бе свикнал с отказите й. Но се бе надявал.

Надеждата щеше да го унищожи.

Той отби към магистралата. Сега, когато бе сам, сълзите потекоха по бузите му. Понякога се бореше с болката. Повтаряше си, че трябва да направи нещо, да се пребори с депресията. Но през повечето време си знаеше.

Един ден мъката му щеше да го убие. Щеше да го накара да завие към пропастта и да натисне педала. Да стовари бремето от раменете си. Да се освободи.

Един ден…

Клеър Майкълс пиеше кафе в „Ле Пен“ в Брентуд и се чувстваше чудесно. Беше великолепен юнски ден, девет месеца след последното безплодно посещение на Мат в Алтасито, и най-после животът им се бе оправил. Клеър подкара новия си мерцедес кабриолет, подарен й за рождения ден от Мат, като се наслаждаваше на синьото небе, слънцето и цъфналите акации, които ограждаха широката улица. Дори природата празнуваше днес с парад от цветове, аромати и радост в чест на добрата новина на брат й.

Беше толкова различно от онзи ужасен ден миналия октомври. Клеър го помнеше, сякаш бе вчера. Мат й се обади от И-5, като хлипаше диво и почти не можеше да говори, за да й съобщи къде се намира. Сривът му бе пълен и катастрофален. Клеър го закара направо в „Уайлдуд“, рехабилитационен център в Толука Лейк, и подписа документите като най-близката му роднина. По времето, когато тя си тръгна оттам, Мат вече не помнеше и собственото си име.

Но слава богу, нервната криза промени Мат Дейли напълно. Само след десет дни в „Уайлдуд“ той бе достатъчно добре, за да приема посетители. След осем седмици депресията, тормозила го повече от пет години — от деня, когато София Баста в ролята на Лиза Баринг го бе упоила и зарязала в хотелска стая в Хонконг, — най-после бе излекувана. Клеър се разплака от радост първия път, когато го видя да се смее. При това да се смее не само с устата си, а и с очите и цялото си същество, както правеше в миналото. Мат качи нужните десетина килограма, започна да спортува редовно и да говори за бъдещето. И най-важното — спря да говори за Лиза, София, Андрю Джейкс или друго, свързано с убийствата „Азраел“. Беше истинско чудо.